The Potter Family Grimoire
DisobedienceWriter
Глава 1.
Вратата на малкото прашно магазинче се отвори след като очуканата от безбройните удари камбанка възвести, че влиза рядък за тукашните места посетител. Човекът зад тезгяха се усмихна, протегна ръка и взе от полицата подвързана с кожа дебела книга. С изненадваща за старите си пръсти сила той стисна този тежък товар и заотгръща един след друг пожълтели страници.
В края на краищата стигна до празен лист, но все още не се налагаше да прави нищо, затова положи дебелия свитък на полицата и заоглежда своя посетител.
Човекът беше млад, невисок на ръст и още се колебаеше дали да затвори вратата отвътре, като влезе в магазина или отвън, като напусне завинаги. Но приветливата усмивка на стареца зад тезгяха, изглежда, има ефект над него, защото младежът влезе навътре.
- Здравейте – тънкият глас, с който бе изречено приветствието говореше за вътрешна изнервеност на младия човек.
- Здравейте – ставайки от стола си, отвърна старият – Как мога да ви помогна? – гласът му отекна и запълни цялото помещение като мелодия почти до отказ.
Младият човек отстъпи неволно крачка назад.
- А-а-а, мой приятек търси класьор за картички от шоколадови жаби...е-е-е, нека, казвам си да му потърся, но по Диагон-али няма магазин, който да продава такива. Бих искал да попитам дали имате един такъв.
Старецът кимна с глава веднъж, а после помами младия човек с извит пръст.
- Това е жест на Рода, млади господарю. Но аз действително нямам такъв класьор, но имам стари картички от шоколадови жаби, оригинални картички от 1780 година.
Ръката му вече изваждаше изпод тезгяха скрит албум, който постави отгоре.
- Охо, това звучи скъпо – възкликна младият мъж – може би на приятеля ми ще му хареса, но....цената може да го....
- Накара да ревнува?
- Да, да! Точно така, ще разпали низки чувства.
Старецът скри албума под тезгяха, даже без да го открива. След това впи своите сиви очи в младежа пред него.
- Предполагам, ще ме попитате какво продавам – след уплашеното кимане с глава от страна на младия човек, старецът продължи – тук продавам всичко и нищо.
- Но как? – не повярва на ушите си посетителят
- Магия – усмихва се още по-широко старецът.
Хари, така се казва младежът, се опитва да замаскира киселото изражение, припламнало за миг върху лицето му:
- Когато някой не иска да даде обяснение, се изразява точно по този начин.
Старецът съгласно кима глава:
- Да, защото е по-удобно да злоупотребиш, вместо да обясниш. Аз, в частност, използвам магия, за да купувам предмети, достойни за препродажба, но методите ми са комерсиална тайна. Не би ми се искало никой да прави това, което правя аз..
Проблясък на разбиране се появява на лицето на младия човек:
- И така, какво да купя от вас?
Огромна усмивка избухва върху измъчения лик на лавкаджията.
- Какъв уместен въпрос! – възкликва той – Много добре. Тъй като не ви познавам, не мога да ви кажа. Но....Кажете ми какво искате повече от всичко....тогава ще се разберем.
- Предлагате ми желание? – каза младият Хари и за един миг в изражението му се появява дълбоко съсредоточаване, опит да си спомни, да възстанови нещо забравено. – Не си струва да се отдаваме на мечтите си и да забравим да живеем. Сякаш някой ми беше казал, че единственото, за което си струва да мисля, са моите желания.
- Аз не продавам мечти, но като цяло, това е мъдър съвет – съгласи се старецът – Кажете ми, какво е най-голямото ви желание.
- Бих се зарадвал на....магически артефакт, който би ми показал какъв би бил животът ми, ако родителите ми бяха живи и аз не бих израснал като сирак.
Старецът се вглежда със съчувствие в лицето на младежа:
- Да, това се среща често в тези дни. Значи...вие искате семейството ви да се върне?
Младежът за миг се разстройва, но след това клати глава в отрицание:
- Това е невъзможно. Но... Не зная нищо за тях, как са изглеждали....Бих искам да познавам семейството си. Да ги оценя, защото как да имам семейна история, като не познавам майка си и баща си? Като нямам майка и баща?
Старият човек гледа в очите на младия, докато слуша горчивите му думи, след това се навежда и изважда изотдолу дебела и тежко подвързана книга.
- Кажете ми името си, за да се опитам да ви намеря нещо подходящо.
- Аз съм последният Потър. Хари Потър. – младежът очаква реакцията на стария човек пред себе си, но нищо не се променя нито във външността му, нито в поведението му.
- Потър – костеливият пръст проследява изписаното с мастило върху страниците – известно име. Вероятно, твърде известно....Но, да! Това би могло да свърши работа.
- Сър?
- Само един момент. Имам нещо в задната стая, което трябва да погледнете. Една минутка, млади господине.
Младият човек остава в недоумение за няколко минути. Очите му блуждаят по полиците, върху които има неща, които не проумява. Ден по-късно, ако би разсказал някому за това място, той би го сравнил с лавката на Боргин и Беркс, защото създава същото всепоглъщащо усещане.
Този магазин създаваше усещане за...утеха.
Това беше едно вълшебно място. Даже второкурсник би го усетил като по-интензивна версия на Голямата зала на Хогуортс с тези силни магически потоци, пронизващи те отвсякъде.
Хари се завъртя на токове, за да огледа и полиците, закрепени около входната врата.
Върху тях бяха наредени неща, които никъде не беше ни виждал, ни чувал. Като онзи скелет на гущерче...крачещо в стъклена бутилка, без да я напуска никога. Върви, крачи, движи се – перпетуум мобиле, някакво.
От зелената, празна на пръв поглед бутилка, изправена там, струи непрекъснато дим на малки колелца. Ту зелени, ту жълти, ту кафеникави, а след това – тъмновиолетови. Периодично променящ се цвят, но всичко друго – неизменно.
По-нататък блестеше сребристосин камък, от който пулсираше приятно топла магическа енергия. Ръката на Хари сама посяга към камъка. Той не може да се удържи, толкова му се приисква да погледне отблизо колко красива е магията.
- Бъди внимателен, млади господине – чува Хари гласа на стареца зад гърба си и ръката му пада встрани като отсечена. Той се обръща с глуповата усмивка назад.
- Никога не докосвайте вълшебен предмет, ако не ви е известно какво прави той.
Веждите на Хари се скриват в косите от учудване, когато разбира подтекста на предупреждението.
- О, да! Извинете. Не се замислих за това. Обикновено, попадам в беда, заради това, че не мисля какво правя.
- Не е проблем сега, млади господине, но бъдете много внимателен. Този камък е толчно толкова красив, колкото е страшно проклятието, което създава...
Старецът сяда на своето обичайно място зад тезгяха. Оттам той протяга ръка към проклетия камък, но не го пипа.
- Който го докосне, чувства небивала еуфория – не му се яде повече, не му се пие. Така човек загива, защото не може да се отдели от проклетото нещо.
- Защо тогава го държите тук?
- Защото е полезен. Не всеки ще го използва със зла умисъл. Какво става, когато страшен звяр се заселва близо до дома ти? Поставяш камъка наблизо и организираш нещата така, че звярът да се допре до него, след това остава само да преместиш камъка надалеч, защото съществото ще го последва навсякъде.
- Това не работи ли върху хора?
Старият продавач се усмихва и поклаща глава:
- Разбира се, че не. Магията може всичко, стига да знаеш как да я използваш и да си готов да си платиш за това. Между другото, нека ви покажа това, което съдържа достатъчно информация за вашето семейство.
Старецът потупва дебела, подвързана с тъмно-сива, почти черна кожа, книга, която бе донесъл със себе си от задната стаичка. Като я обръща към Хари така, че да му е удобно да я разглежда, част от герб и думата «Потър» върху горния ляв ъгъл привличат вниманието на младия мъж.
Старецът поглежда своя каталог и прочита на глас:
- Открих това преди 32 години сред отломките на голям дом, разрушен от пожар. Имаше много други неща, описал съм ги преди 8 години....леле, как съм претрупал склада си.
Хари гледа стареца, а после частично изгорялата книга.
- Това е на няколкостотин години и е в лошо качество. Не мога да я отворя....изглежда е кръвно свързан.
- Кръвно свързан? – недоумява Хари.
Старецът кима:
- Естествено. Това е стар обичай, който, мисля, е излязъл от употреба, за това не знаете термина. Скъпоценните артефакти и книгите със заклинания се свързват с човека или с рода – като предпазен механизъм, който трудно може да се заобиколи...
Хари кима разбиращо.
- Значи, ако моята кръв отвори тази книга, аз съм кръвно свързан с хората, които са писали в нея?
- Аз мисля че е точно така. – съгласява се старият човек.
Широка светла усмивка се появява върху, иначе безизразното, лице на Хари. Това беше шанс, шанс за общуване със семейството, с древните предци. Стига кръвта му да се окажеше правилната кръв.
Няколко мига по-късно Хари помоли за нож или нещо друго, остро. Старецът се наведе под плота на тезгяха и извади на дневна светлина тънкя стъклена пръчица. Той я счупи наполовина и предаде едното парче на Хари.
Хари с нетърпение прободе върха на пръста си. Няколко капки кръв паднаха върху обложката на желаната книга. Нищо не се промени.
Хари гледаше с изражение, сякаш са му отказали маслената торта в Хогуортс. Той постави отчупеното стъклено парче върху тезгяха.
Старецът, обаче, го повдигна и го върна на мамчето с думите:
-Това е ваша кръв. Не си струва да се забравя, че кръвта е много важна за много видове магии. Трябва да пазите това до момента, когато сте в състояние да го унищожите напълно.
-Благодаря ви. Благодаря ви, също, че намерихте тази книга. Аз съм просто съкрушен , че не работи....
-Докоснете я. Погладете й обложката. Не мислете за нищо.
Веднъж чул наставлението, Хари не можеше да си удържи ръката. Палецът му ласкаво се плъзна по кожата, а след това премина и върху вътрешните листове. Той дръпна ръката си назад, очаквайки, че няма нищо да се случи. Но... корицата се отвори.
Ласкавото движение на пръстите преминава в светкавично грабване на тежката книга и поднасяне близо до лицето. Миг и Хари е почти вътре между листовете.
Вътре е пълно със заклинания. Заклинания като къс суха глина. Семейни заклинания на рода Потър.
Хари прелиства страниците. Прелиства заклинанията за работа със земя. Преминава на заклинания за защита на дома. Там има и други неща, неща, които той изобщо не разбира, но почеркът се осъвременява, а архаичните думи намаляват.
Пълно със заклинания. Заклинания, създадени от семейството на Хари. Заклинания, поддържани от неговото семейство.
-Това е прекрасно!
Старецът го гледа и се усмихва.
- Grimoire е особена вещ, млади господарю. Става дума за мъдрост, трупана векове наред. Набор от мощни семейни заклинания – неизменна цел за всеки член на Рода от дълго, дълго време. Това е много по-силно от всичко друго. Но, трябва да сте много вниматилин с тази книга. Можете да споделяте своите знания, както си искате...но откъде знаете, че получателят ще си остава ваш съюзник или приятел завинаги? Ще дадете ли на врага си във въоръжение своите най-добри оръжия и знания?
Хари бързо хлопна книгата.
-Разбрах гледната ви точка. Да се държи в най-строга тайна.
-Това е Книга на Сенките именно по причина да е скрита и пазена в дълбока тайна.
Хари погали корицата, все едно, че книгата беше личен негов любимец.
-Книгата не е жива, не може да разговаря с мен, да отговаря на въпросите ми....но се чувствам много по-щастлив с тази горещо обичана стара книга. Не съм се чувствал така никога. Това е истинско съкровище.
-Радвам се, че имах в задната си стаичка нещо за вас – каза магазинерът с усмивка. – Това е семейно притежание, но се боя, че трябва да взема за нея един галеон от вас.
-И това е всичко? Това...
-Само един галеон – спира словесния поток на момчето старецът – Съгласен съм, че това е ценно за вас, но аз искам само един галеон.
Хари се ухили:
-Бих заплатил много повече за ей това... Но, ето ви вашият галеон.
Голямата златна монета падна върху тезгяха и закръжи за момент, преди тежестта да я хлопне да легне неподвижно.
- Не са ме обвинявали често в излишна щедрост, млади господарю – възлестите пръсти на стареца хванаха монетата и тя изчезва вътре в дрехата му.
-Отново ви благодаря, сър. Може би, ще дойда някой друг ден и ще си поговорим още веднъж с вас. Училището започва едва след няколко дни...
-Би било приятно.
Вратата се притваря и светлината в магазина избледнява.
Старецът връща книгите на мястото им и сяда. След малко се обръща и взема една в кожена подвързия и я отгръща на първата пуста страница. Той надрасква номер 147 в горната част на страницата и започва да описва срещата си с младия вълшебник.
Минават няколко минути и перото продължава повествованието си. Когато приключва, галеонът, който получи преди малко, се появява в ръката му.
Старецът изважда потрита кутия из-под тезгяха и отваря капака й. Тя изглежда твърде малка, за да съдържа златото, което беше вътре, в нея. Но ... магията си е магия.
Той хвърля монетата вътре, при другите.
Моят сто четиридесет и седми галеон. – казва си той, затваряйки капака и връщайки кутийката на мястото й.
Бизнесът върви бавно. Много малко хора намират вратата, а никой не се връща обратно, дори търговецът да жадува за компания.
Ще мине дълго време, преди да напусне мястото си в този магазин. Наказанието.... за свободата си.... трябва да плати 5000 галеона, като можеше да получи не повече от един от всяка достойна душа.
Такова наказание беше нищо в сравнение с някое от наистина древните наказания – Иксион и неговите колела, Сизиф и камъкът му, непрекъснатата жажда на Тантал, лежащ в локва, непригодна за пиене вода, Прометей и орелът, кълвящ черния му дроб ден след ден.
Старият магазинер подсуши мастилото в дебелата клиентска книга и я оставя на полицата. След това се върна в креслото си и седна да чака. Може би след ден или след десет години вратата ще се отвори и той ще има право да получи още един галеон. Един галеон по.близо до успокоението.
В края на краищата, този млад вълшебник беше добър и приятен. Някои от хората, които това място счита за «достойни», са нито приятни, нито добри.
Той си помисля, че най-вероятно, младият вълшебник ще премине изпитанията, които му предстоят. Той, старецът, никога няма да узнае това. Скуката, смесена с любопитството, беше в основата на неговото наказание.
Съдбата обикновено предлага начини и инструменти, необходими за успеха, но си беше до човека да се наведе и да ги вземе.
Старецът се отпусна в креслото и в течение на една минута съвсем забравя за предишния си клиент. Отвреме навреме, той четеше своите книги, за да се поразвлече. Той можеше да изчете всички тези книги, които продаваше. Но никога не помнеше нищо от тях, дори да си записваше. Паметта му изтриваше всичко.
Миналото беше извън разбирането му. Настоящето беше неговото проклятие. Всичко, което му беше оставено.... Очите му се впиват, с надежда, във входната врата.