Прочитайте, как обстоят дела у сайта Дневников и как вы можете помочь!
×
  • ↓
  • ↑
  • ⇑
 
Записи с темой: хари потър (список заголовков)
01:08 

Анекдоты, приколы, перлы ...

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
читать дальше

Демократии нет и не будет. Государство - это я!
читать дальше

читать дальше


Смело выходи из себя, когда другого выхода нет

Никогда не бойтесь браться за то, чего не умеете. Помните: Ковчег строили любители, профессионалы занимались "Титаником"!

Как вредим себе мы сами, враг вредить нам не решится!

Вопросы не бывают неприличными. В отличии от ответов. (с) О. Уальд

В каждом из нас спит гений и с каждым днём всё крепче.


Во всём, что происходит, должна быть своя логика. Там, где она отсутствует, есть основания подозревать обман. (с) Артур Конан Дойль

Чем бы дитя не тешилось, лишь бы не вешалось.

кошки

Лучше посидеть в тишине, и пусть люди думают, что ты дурак, чем открыть рот и устранить все сомнения.


извадки от фик Спасти предводителя от автор с ник Био Драма.
http://www.hogwartsnet.ru/mfanf/ffshowfic.php?fid=48930&l=0

Био Драма, это классный фик. Утащила безсовестно, но очень нравится хорошее чувство юмора у людей.

- Что с восточных голодранцев вирой взять? Девственниц для освежения крови? Так все как одна уродины! Красавиц кто отдаст? Потом на отпрысков своих страшненьких любуйся…

«У любой задачи есть два решения: твоё и правильное. Сделай так, чтобы твоё решение было ловчей и интересней, тогда о правильном никто не вспомнит».

«Так тебе и надо, волчара! Нашёл на кого Предводителя променять. Изучай теперь морщерогих кизляков да повадки нарглов, чтоб они тебе по ночам в кудрявом виде снились!»


Лютера: «Самомнение праведности, которая не хочет быть грешной, нечистой, жалкой и осужденной, а справедливой и святой, – и есть то отвратительное чудовище, не убив которое, человек не может жить». Пайсано

@темы: Хари Потър, юмор

22:01 

Втори шанс

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
22:07 

Диалог - бг

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.


Диалог

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: няма

Съмъри: Един разговор между стари противници, който изяснява някои моменти в канона. Противници? Може ли да наречеш враг, човекът, който ти дава втори шанс?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.
читать дальше


@темы: Хари Потър

22:10 

Героят ни напусна! Сега накъде?

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Героят ни напусна! Сега накъде?

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: няма, но може и да се появи. Ако се появи, никога няма да е ХП/ДУ. Само през трупа ми! Няма да видите и ХГ/РУ – не вярвам в пластмаси. Нито в ГМО.

Самари: Лъжа, целият ти живот е една гнусна, отвратителна измама. Приятелите, роднините, учителите – всичко е фалшификат. Има ли поне едно нещо истинско в живота на Хари Потър?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

-Кои сте вие? – Гласът на Хари изтънява в панически фалцет – Къде са МОИТЕ роднини? Живи ли са, къде са, казвайте бързо! Кой ви постави тук, вместо тях?

Лицето на този, който се предтавя за Върнън Дърсли става мораво като патладжан, а кобилестата жена зад него е пребледняла като смъртница. Дъдли е толкова широко зяпнал, че от устата му се сипят трохи и зеленчуци, с които се е хранил до сега.

Никой не отговаря.

Хари грабва пълната със синя течност стъкленица и с вълшебна пръчка в дясната ръка излита навън. Там замахва във въздуха и на мига пред него спира триетажен, греещ с виочетови цветове чуден автобус. „Нощен рицар” – транспорт за вълшебници в беда. Хари скача още с отварянето на вратата, блъска стреснатия вълшебник, който се опитва да изрече обичайните в случая покана и цена на пътуванията, прескача нагоре и пътем извиква на Ърни – водача:

-Министерството на магията.

Без повече уговорки автобуса дига светкавично ускорение и изчезва от Привит Драйв. Вкамененото до този момент семейство в къщата на №4 се втурват като ужилени насам-натам в опит да възсановят, доколкото може, порядъка в своя фалшив живот.

-Трябва да уведомим Дъмбълдор – сеща се по едно време жената. – Трябва да го предупредим, че повече няма...С какво ще живеем оттук нататък?

-Никого няма да уведомяваме, най-малко него – внезапно отсича дебелият мъж – Поне това дължим на момчето. Достатъчно го мъчихме и играхме по свирката на дъртия пръч. Не знам, изобщо не знам, как се съгласихме с неговия план! Да се правим на други хора, да живеем живота им, да тормозим племенника им, да го осакатяваме.... А, не! Събирайте си багажа и изчезваме в Занзибар.

-А пари? С какви пари ще живеем? – приплаква жената.

-Да не мислиш, че всичко сме харчили! Имаме известни спестявания, не сме живели разточително. Ако сме пестеливи, ще изкараме няколко години, докато се устроя на подходящо работа. Дрелки са необходими и в Патагония. – успокоява жена си дебелака.

-Ами Дъденцето? Как ще го преживее той? – хлипа нещастната майка.

-Стига, жено! Синът ни е голям, петнайсет годишен е, трябва да се справи. Аз на неговата възраст сам си изкарвах джобните. Разглезихме сина си до немай къде. Погледни го – прилича на слон. Ставай, Дъдли и отивай да помагаш на майка си, събирайте само ценните неща.

Дъдли е така шокиран от събитията, че покорно и без дума да изрече, става и тръгва след майка си.

Два часа по-късно голям тъмносин Форд напуска Литъл Уингинг и отнася семейството, което доскоро носеше фамилията Дърсли от градчето, независимо, че слънцето току-що е залязло. Хората бягат и се спасяват, независимо от неудобствата.

~~~~~ ~~~~~~ ~~~~~ ~~~~

Хари нахлува в Атриума на Министерството на магията и се втурва към асансьорите. Дежурния аврор, възрастен мъж на около 50-60 години, скача да го настигне, но момчето е толкова бързо, а и днес късметът му работи на всичките сто процента. В момента, когато връхлита върху вратата на асансьора, тя се отваря и вътре е съвсем празно. Хари натиска един бутон и вратата се затваря, преди дежурния да е дори на метър от нея. Остава му само да проследи с гневен поглед къде ще спре, за да уведоми тамошните си колеги за нарушител.

Но днес съдбата е решила да прави подарък след подарък на разтревожения и уплашен младеж. Два етажа по-надолу асансьорът спира и в кабинката влиза строго изглеждаща жена с прошарена права коса до раменете и монокъл на едното око. Тя втренчено впива поглед в слабичкия вълшебник, очевидно ученик, и го оглежда отгоре додолу.

Веднага й прави впечатление солидната възраст на дрехите му – големи, увиснали върху мършавите плещи, избелели и прокъсани. Платнените гуменки не са в по-добро състояние, ръцете му стискат стъкленица със синкава течност. Вълшебницата за кратко се замисля върху цвета на отварата, върху подтиснатия и разтревожен вид на момчето, прави някои умозаключения и помисля с тихо съжаление: „Горкото момче, открило е, че хората, с които живее, не са му родители.... Кое ли е?”

Тогава ръката на момчето, държаща вълшебната пръчка се вдига, за да повдигне смъкналите се очила, а очите й, като омагьосани следват всяко негово движение, за да съзрат и доведат до любопитния й мозък, че тези очила са кръгли като велосипеди, а този белег с формата на мълния...

-Мистър Потър! – виква жената – Какво правите в Министерството? Търсите ли някого?

-Търся Началника на правовия ред. – отговаря момчето – Имам оплаквания и въпроси. Имам нужда от съвет и защита. Имам нужда от човек, на който мога да се доверя.

-Аз съм нужния човек, мистър Потър. Аз съм Началника на правовия ред. Казвам се Амелия Боунс. Племенницата ми учи в Хогуортс, Сюзън Боунс, може да я познавате. Заповядайте в кабинета ми.

Междувременно, асансьорът спира, вратата се отваря и двамата слизат на етажа с кабинета на Амелия. Двамата влизат в кабинета, жената минава зад единственото бюро в помещението и натиска един звънец.

-Седнете на дивана, мистър Потър. Сега ще дойде секретарката ми и ще ни донесе нещо за подкрепа. Чай, кафе, нещо за хапване?

-Право да ви кажа, мисис...

-Госпожица. Наричай ме мис Боунс.

-...Мис Боунс, не ми е до ядене, но не съм хапвал от вчера и то не беше кой знае колко, та няма да откажа и по-солидна подкрепа, както се изразихте.

Вратата се отваря и вътре влиза висока русолява особа с дълъг и навирен нос.

-Камела, донеси ни сандвичи, сок и плодове. И не пускай никого, докато не приключа тук разговора с мистър Потър, което ще рече – Мис Боунс поглежда златното си ръчно часовниче, явно, с магълски произход и отсича – до края на работния ден. ДДнес, сигурно, няма повече да приемам никого.

-Добре, мис Боунс. След минутка се връщам и пускам табелката.

Наистина, след две-три минути, Камела се връща, а зад нея във въздуха се носи голям поднос, отрупан с купи, пълни чинии и чаши, оставя го върху масичката пред момчето и напуска кабинета в пълно мълчание. Над храната се носят ароматни пари, стъклото на чашите е покрито с капчици кондензирала влага. Подносът изглежда така привлекателен, че откъм корема на младежа се чува яростно куркане на черва.

-Заповядайте, мистър Потър, хранете се.- подканя домакинята гладното момче и се подсмихва на охотата, с която чиниите една след друга биват уважени.

Пет-шест минути по-късно, първоначалният глад е вече утолен и младият вълшебник, вече по-спокойно, се обляга назад върху удобния диван, несъзнателно поглаждайки пълния си стомах.

-Можеш да почваш с разказа, мистър Потър. Какво страшно събитие ви накара да потърсите помощ в Министерството?

-Цял живот съм се чудил нормално ли е леля ти да позволи на мъжа си и на сина си да се отнасят с теб като с последната отрепка. Не само това, тя самата да се държи по същия начин. Да те има като роб в къщи – ти да чистиш, да готвиш, да дигаш и слагаш масат, да миеш чиниите, да копаеш, плевиш и косиш градината й, чичо ти да те кара да поддържаш колата, да боядисваш и още какво ли не. От пет-шест годишна възраст! До единадесетата ти година да спиш в килерчето под стълбата. Да носиш старите дрехи на дебелия си братовчед, да допускаш племенникът ти да е боксова круша на синати и мъжа ти... Мислех, че това е нормално, докато не тръгнах на училище и не научих, че поведение като на леля ми е недопустимо, не! Няма такъв случай – родната ти леля да се отнася така с теб, както моята с мен.

Тази година, в Хогуортс, имахме отвратителен учител по Защита – Долорес Ъмбридж, рядка гадина! Не само на нищо не ни научи, но наказваше всеки опит за съпротива срещу затъпяващите й методи – вижте ми ръката!

-Какво е това, мистър Потър, сам ли си го направихте! – Амелия разглежда странния, като надпис, белег върху тирната страна на дясната рък на младежа.

-Да бе, сам! Как ли пък не! Ъмбридж ни наказваше като ни караше да пишем с Кърваво перо! – отговаря той.

-Не е възможно! – провиква се седналата срещу него жена – Кървавото перо е забранено от Закона вече повече от петдесет години артефакт. Всички екземпляри са конфискувани.

-И вие ли ме наричате лъжец, мис Боунс? – огорчен възклицава Хари – Отивам си. Нямам ви повече доверие, щом няма да ми вярвате. – след което става и тръгва към вратата. Жената, силно покрусена от прибързаната си реакция и глупаво невъздържание скача и се втурва след него.

-Стойте! Спрете, мистър Потър! Моля ви, извинявам се за прибързаните думи. Честно, нищо няма да казвам, само не тръгвайте прибързано, успокойте се. – дърпа го тя за ръката обратно към дивана. – Сузи ще се сърди и ще ми крещи като обезумяла, ако разбере колко глупаво съм се отнесла с вас и ще е права.

Хари е отчаян и раздвоен, уморен и самотен. На кого да вярва, как да получи увереност, че тази жена пред него, приела го радушно, но така прибързано и импулсивно скочила срещу него още при първите му думи, няма да го предаде. Също като всички други... Няма приятели, няма роднини, няма ни един честен и почтен човек, на който да се облегнеш, който да те подкрепи.

-Дайте ми клетва, че ще слушате, че няма да подлагате на съмнение думите ми. Не ви карам да ми вярвате на мига, но поне проверете и тогава говорете – отстъпва момчето, защото по-добре тази непозната жена, отколкото никой.

-Заклевам се в магията си, че ще отсъдя, чак когато получа истински доказателства в едната или другата посока. Нека седнем, мога ли да те наричам Хари? – при положителното му кимване, тя се усмихва – Хари и да продължим, все едно не съм те прекъсвала.

- Добре, до къде бях...а, да! Хърмаяни Грейнджър ме убеди да обучавам нашите приятели на онова, което съм научил при моя нелек, смъртно опасен бих казал, ученически живот. Събирахме се в стаята, която елфите наричат стая „Иди ми-дойди ми”. Другите ученици я наричат Нужната стая. Ходех в нея не само, когато имахме организирана среща, но и всеки път, когато исках да избягам от шума и врявата в нашата, на Грифиндор, обща стая. „Иди ми-дойди ми” ти дава всичко, което ти трябва. Един ден тя ми даде стар, прокъсан учебник по Отвари и елексири. Без корици, без заглавна страница. Анонимен учебник, пълен с писания на ръка, с рисунки и диаграми, направени върху други листове и залепени вътре допълнително. За поясняване на написаното в книгата, когато празните полета не са стигали.

-? – и тишина от страна на Амелия.

-Да, точно така, започнах да го изучавам. Беше безценно съкровище. Вътре имаше всичко по всичко. Но най-интересни бяха, разбира се отварите. Не че няколкото листа, в които се описваше етикета и правилното поведение във Вълшебния свят, не беше абсолютно и брилянтно четиво. Но отварите.... Почнах да варя елексирите един след друг – за премахване на бемки, за предизвикване на бемки. За премахване на бръчки и за бръчки...Те винаги идваха по двойки, действие и противодействие! Бях очарован.

След няколко седмици намерих отвара за проверка на заклинания, наложени върху теб, тайно, без твоето съгласие. Когато го изпих, засветих като коледна елха! Какво ли нямаше – за следене, за подтискане на интереса, за засилване на невниманието, за разконцентриране, за ниско самочувствие, за повишаване на адреналина и понижаване умствените способности...Да не говорим за голямото си откритие – хоркрукса в белега ми!

-Хорксрукс – изхриптява вълшебницата – велики Мерлин! В белега ти – хор..., от Вол... – борбата й с клетвата стихва на това място, но Хари и така разбира какво пита тя.

-Освобождавам ви от клетвата, по-добре да си говорим на спокойствие – съжалява я младежът – Да, такива ми ти работи. После открих отровите в кръвта си – Амортенция, втечнен Империус, всякакви забрани и поощрения. Симпатии към едни, отдръпване от други... Отне ми месеци, докато изчистя аурата и кръвта си от паразитни отпечатъци. После варих и пих в промишлени количества защитни, укрепващи и подобряващи магическите ми токове отвари. И се появиха на дневен ред печатите – върху магическото ми ядро, върху връзката ми с родовото наследство, върху аурата ми, върху душевното ми партньорство, върху способностите ми. Оказа се, че способността ми да говоря със змии е единствения магически подарък, който не е запечатан. Сигурно, оня, който е осакатим душата ми, не е предполагал, че ще мога и това. Последната година варя и пия отвари като смок. Превърнах се във втори Снейп. Като казах Снейп, той се опита да разруши вродената ми ментална защита, навярно, за да ме направи лесен за достъп от волдеморт.

-Кой му разреши, Ъмбридж ли? – Амелия се е зачервила от възмущение.

-А, Ъмбридж, дребна риба е тя, мис Боунс! Друг даде височайшата заповед.

-Кой?

-Дъмбълдор, кой? Защо питате? Има ли сила на тоя свят, освен Дъмби и Волди, на които Снейп се подчинява? Няма!

-Каза, че се опитал. Как се справи с него?

-Много просто – влизам в лабораторията и още незатворил вратата, ме посреща: „Легилименс”! Аз се тръшкам на пода и припадам. Събуждам се в болничното крило. До следващия път. Припадъкът не е случаен, но прилича на итсински. Снейп е подозрителен като хлебарка, но е толкова превзет по отношение на всеки грифиндорец и особено към тия с фамилия Потър, че и да го убиват, няма да признае, че съм му почти равен в Отварите, заклинанията, трансфигурацията. Дъмбълдор е в същата позиция.

-После? – пита жената нетърпеливо.

-После разбирам как да разбера кой е авторът на помията.

-Кой беше, Хари?

-Голяма част от заклинанията беше сложил небезизвестния Велик защитник на Светлината Албус Дъмбълдор. Голяма част от отварите бяха приготвени от Моли Уизли. Останалата част – същите хора, но с разменени места.

-Ужас! Как Артър е допуснал това?

-Ха! Че защо да не е станало под негово давление, защо да не са решавали на семеен съвет. Защо трябва да хвърляме вината само върху един член от семейството? Те, нали са семейство, едва ли крият нещо един от друг. Поне аз не съм забелязал, благодарение на това, че милият ни директор позволява да ходя, извън Хогуортс и Литъл Уингинг, само в Дупката и на Диагонали, те да имат тайни един от друг.

-Отварата, която носиш, за проява на кръвно родство ли е?

-Много сте сведуща, мис Боунс! Уцелихте десятката! Хвана ме съмнение, нали разбирате, и когато открих състава му, веднага си го сварих. Като се прибрах при онези магли, чаках само няколко дни и на жената й дойде менструацията. Мигът на истината – вземам превръзката и я намокрям в колбата, после капвам моя кръв. Трябваше да е златно, а вижте каква е – синя. Синя! Разбирате ли какво значи това? Синя! Нямам нищо общо с ония гадове, нищичко. А аз се чудя, виждал съм майка си на снимки, всякакви снимки. Всъщност, от албума който ми даде Хагрид. Там няма снимки от свадбата на нашите, няма снимки мама и леля, НЯМА СНИМКИ НИТО НА ЛЕЛЯ, НИТО НА ВЪРНЪН! Ясно ли е накъде бия? Най-накрая пъзелът се подреди и всичко светна като в ясен ден. Тия хора, които ме „отглеждаха” и за които бях едно лайно, с извинение, не са моите роднини.

-Хари!

-Какво Хари, какво? Стана ми пределно ясно защо Дъмбълдор не позволяваше на НИКОЙ, който някога е виждал леля ми Петуния или мъжа й, да посети Привит Драйв.

-Но аз знам, че там са идвали Артър...

-И аз знам, че е идвал Артър, но тойе Уизли, нали? Нали се сещате – Амортенцията, отварата за приятелство, щедрост, празноглавие, късането на душедната симпатия, а?

-Мерлин!

-Мерлин, я! Но остана един важен въпрос. – тук Хари спира и се вглежда в жената пред себе си. – Вие сещате ли се какъв е той?

-Да, Хари. Къде са истинските ти роднини и каква е тяхната съдба? Ще се опитам тихо да придвижа тяхното дирене. Знаеш, че има начини по кръвна симпатия, специална отвара...

-Вече съм я сварил, но нямах време да я използвам. Веднага, след като открих лъжата и се развиках на жалките самозванци, хукнах насам. Остана на Привит Драйв. Имате ли желание да ме придружите обратно?

-Добре. Обещах ти, че ще ти помогна, само да се обадя на Сузи, за да не се безспокои и тръгваме.

~~~~ ~~~~ ~~~~

Силно „хлоп” съобщава за апарацията на двамата вълшебници в трапезарията на Привит Драйв №4. Тишината ги посреща в чисто подредената стая.


@темы: Хари Потър

22:11 

Кроежи

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Кроежи

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: Хет

Пейринг: ХП/ХГ, другите, по маловажни двойки ще се появяват според приумиците на автора.

Съмъри: Хари се завръща на Гримуалд Плейс в края на август. Но Хари ли е този висок и горд младеж? Какво крои Директорът Дъмбълдор, какво крои семейство Уизли. Всички очакват нещо хубаво, но дали няма да стане както обикновено?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

Гл. 1. Конфронтация с проф. Дъмбълдор на Гримуалд Плейс, лятото след смъртта на Сириус

Ръката на Хари стисна дръжката на олющената входна врата и усети хиляди иглички да пробождат кожата му. Болката го ужили, той дръпна ръка и в унес загледа многобройните капчици кръв по дланта си. После, без да мисли, отново хвана студеното желязо на бравата и пусна магията на дома да проникне чрез пролятата кръв в тялото и в магическото му ядро. Някак, в предчувствие за правилност, пое в себе си съзнанието на древната, пропита от столетия с магия и донякъде оживяла сграда и в корема му се надигна тъмен възторг от признанието на правта му за собственост. Почувства как кръвта му се смесва, разпознава и овладява дълбоките традиции на Рода. Същевременно, цялото му тяло се разтресе от нахлулата като ураган сила на концентрираната в самите стени на строението старо вълшебство, дошло от длъбините на столетията и събирано поколения и поколения Блек, към които и той самия принадлежи.

Ръждата от желязото се стопява, олющената фасада се възправя пред смаяните му очи чисто бяла, мраморът на стъпалата се възстановява, а падналите отстрани камънаци политат в кратък вихрен танц и оформят две високи саксии с цъфнали в тях бели рози.

Спазматичното поемане на задавен дъх отзад кара младежа да се обърне, за да узнае съдбата на своите придружители. Устата на Ремус е така широко зяпнала, че челюстта му е на нивото на ключиците. Очите на Аластор Муди – и неговото мътно око, и другото – изкуственото – са вперени в младежа изпитателно, сякаш за пръв път признават съществуването му. Но най-интересна от компанията е Нимфадора Тонкс. Игривата визия, която носи младата метаморфка, е сменена с друга – едновременно обикновена и скандална. Розовите къси вихрени коси са се превърнали в дълги до кръста кафяви букли, дребното, момчешки изглеждащо телце се е извисило поне с десетина сантиметра и го изненада с неподправената прилика с Беллатрикс Лестрейндж.

-Бела! – виква импулсивно Хари, но после съобразява нещо наум и гласът му продължава строго и премерено – Госпожице Тонкс, извинете за неволното обръщение, вие така приличате на своята леля, горката Беллатрикс!

Нимфадора, за своя голяма изненада, прикляква в реверанс и смутено отвръща:

-Не се тревожете, лорд Блек! Всички, които са виждали истинската ми външност казват така. Затова съм принудена да се правя на палячо. Виждате, че кръвта вода не става. За вас важи същото.

-Нима? Да не би.... – казва замислено назования като Лорд Блек Хари – О!

Другите от групата на придружителите мълчат втрещени и само Артур Уизли се почесва по главата и смаяно клати глава.

В това време Хари посяга към лъскавата сребърна дръжка, но вратата сама се отваря към тъмнината вътре. Младежът влиза, след него тръгват и останалите, но невидима сила прегражда пътя им и те спират. Муди вади пръчицата си и я размахва насам-натам, мърморейки под нос, но безуспешно. Тогава младата родственица, Тонкс, несмело извиква:

-Лорд Блек, ако не ни поканиш, не можем да те последваме.

Полувлязлото в предверието на къщата момче се обръща, оглежда преценяващо компанията отвън и казва с неутрален тон:

-Каня ви да посетите дома ми. За малко.

Последната реплика докарва върху лицето на Артур угрижено и смаяно изражение, но Ремус не трепва и, давайки път на Тонкс да мине преди него, смело влиза вътре.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Предверието е все така тъмно, мирише на плесен и вехто, на умрели животни и дългогодишна прах.

-Кричър! – звънко прозвучава гласът на Хари и мигом отпред, със силно „Флоп” се появява дребен, прегърбен силует. Тихото и гневно мърморене на злобното създание бива рязко прекратено от ритуалните думи на младежа – Лорд Харисън Джеймс Потър, Лорд Блек е у дома. Посрещни Господаря си подобаващо, елф!

Тези думи имат магически ефект – малкото криво същество рязко подскача и се завърта около себе си с такава скорост, че създава осезаема вихрушка. Няколко мигвания и мека светлина огрява отгоре и осветява цялата сцена – пред току-що влязлата компания стои строен, сравнително висок елф, облечен в ослепително бяла туника със сложен герб, бродиран със златни нишки върху сърцето. Очите му – големи и сини, гледат напред, вперени предано в лицето на своя Лорд, тънкото му телце трепери, обхванато от възторг.

- Господарю мой – вика Кричър – млади мой Господарю! Този елф е готов да служи до смърт на великия род Блек.

-Тогава се размърдай! Виж дома на какво е заприличал!

Кимайки толкова радостно, че ушите му изостават от клатенето на главата, с капещи от огромните сияещи очи сълзи, домашният елф на сградата протяга и двете си ръце напред. С внезапна догадка, Хари също протяга своите и стиска мъничките длани на своя слуга. И двамата затаяват дъх и затварят очи и пускат на воля магията и желанието си за обновяване. Яркото в началото сияние, което извира от тях, постепенно потъмнява и напълно изчезва, но тогава се чуват стоновете. Самите устои на сградата, нейното магическо сърце и защита разпознават новия си собственик и се пренастройват спрямо него. За една милисекунда, когато старите заклинания и наложеният от Дъмб. Фиделиус падат, къщата се появява за външните наблюдатели, но няма магъл, нито магьосник, чиито очи биха могли да отчетат появата на обект за такова кратко време, веднага след това се издига нова защита, съсредоточена върху новия Лорд.

След това започва промяната на самата къща – мръсотията изчезва, стените, подовете и таваните лъсват в първосданния си блясък, стъклата сякаш изчезват – чисти и кристално прозрачни. Мебелите връщат красотата на първоначалната си изработка, полюлеите заискряват с магическа светлина.

Шум от падане на тела, търкалящи се кутии и други, меки вещи изпълват вътрешността на къщата. Викове, писъци, ругатни сякаш оскверняват благородния дом и неговата древна атмосфера.

Тогава вратата към вътрешното фоайе се отваря и многолюдна тълпа червенокоси младежи се юрват към новодошлите с невъздържаността на стадо хипопотами. Дребно, с лице покрито с лунички и развяваща се червена коса момиче, се хвърля с непоносим писък на врата на Хари и го стиска с всичка сила. Това е Джини Уизли. Малката сестра на съкурсника на новия Лорд от Хогуортс и присвоил си правото на пръв и единствен приятел, Роналд, който в това време тупа по гърба прегърнатия, хилейки се доволно в лицето му.

Двете еднакви момчета, близнаците Фред и Джордж, също весело крещят нещо, но поне не се опитват да убият чернокосото момче нито с удари по рамото като брат си, нито чрез удушване като сестра си.

Хари чака търпеливо и много мълчаливо да приключат пристъпите на приятелство у младите членове на семейство Уизли и когато най-накрая всички усещат, че техния другар не проявява ответни признаци на възторг от срещата, се дръпват обидени и нямо и неразбиращо гледат към него.

-Хари, какво е станало, друже? – пита Рон притеснен. Погледът му оглежда с голямо подозрение настъпилите в приятеля му промени. Преценява прибраната му в къса опашка лъскава черна коса, златната обечка с форма на халка в ухото, красивата коприна на новата, бродирана мантия, обкования със сребърни скоби и инкрустации нов черен куфар и тъмните панталони и риза под мантията. Най-накрая забелязва, че гледа очи в очи, без да се навежда, поради ниския му ръст, лишеното от очила, някак променено лице на Хари. Ревност и обида забиват болезнено отровното си жило в сърцето на рижото момче. Гърлото му пресъхва от злоба и яд и думите му прозвучават нататък фалшиво радостно. – Най-накрая да дойдеш у дома.

-У дома съм, Роналд, в моя дом. Не у вас. – го прекъсва Хари, с една ръка отмества смаяната публика и влиза навътре.

В дъното на коридора, на отсрещната стена, избелели черни завеси крият оживелият портрет на Валбурга Блек, последната Лейди на Рода. Видът на прокъсания висящ плат събужда дълбокия гняв на младия наследник. Как смеят?

Хвърля впечатляващия си багаж на внезапно появилия се подмладен елф и с извадена пръчица пристъпя към дъното на коридора. Рязко дръпване и прашните дрипи изчезват в бял пламък, само малко тъмен дим се извива и разтваря в гнетящата тишина. Старата Валбурга се надига от стола, на който седи и се приближава напред, сякаш иска да пробие платното на картината и да влезе в помещението. Тъмните й очи се впиват в изправения пред нея младеж и преценяващо и обстойно го оглеждат. Никакви викове не цепят тишината, само накъсаното дишане на групата отзад нарушават мълчаливия оглед.

-Милейди Блек – казва церемониално Хари – в последната си воля Алтаир Арктурус Блек ме посочва за свой единствен, неоспорим наследник. Аз съм Лорд Харисън Джеймс Потър, Лорд Блек – по волята на предишния Лорд и по кръв. Засвидетелствувам ви моите почитания и поднасям най-искрени извинения за безпорядъка, устроен в благородния ви дом. Уверявам ви, че веднага ще поправя щетите и възстановя изискания вид и спокойна атмосфера тук.

Хари прави дълбок поклон пред нарисуваната възрастна жена, която добива все по-доволно и благосклонно изражение с всяко изречение на младежа, а в края на обръщението му върху ъглите на устните й ляга удовлетворена усмивчица. Погледът, с който оглежда струпаната зад Лорда тълпа никаквици, е гладен и нетърпящ отлагане.

-Добре, млади Харисън. Горкичкият Алтаир добре се е погрижил за правилния и достоен наследник на Рода. Както сигурно си разбрал, баба ти Дорея Потър, беше сестра на покойния ми съпруг – Лорд Орион. Така че, ти си Блек по кръв. Синовете ми са мъртви, добре дошъл, племеннико! Сега върви, изпълни обещаното.

Докато Хари Потър се разправяше с портрета на Валпурга Блек, разговорът никак не се харесваше на един от свидетелите - на Рон Уизли. Този, който се върна от похода по спасяването на „горкичкия Хари”, не беше познатият Герой-който-вярва-на-всички. Този аристократ, който нахлу през вратата на къщата на Гримуалд, нямаше нищо общо с простоватото, невежо и доверчиво момче, което семейство Уизли мотаеше на малкия си пръст. Тук се оформяше нещо, нещо опасно и неприятно и това никак не харесваше на Роналд. Винаги, когато нещата ставаха неразбираеми за рижия, той търсеше помощ. От майка си Моли, от сестра си Джини или, в краен случай – от директора Дъмбълдор. Срещу помощта всеки искаше нещо в замяна, но сега беше точно краен случай и на Рон му беше все едно какво ще поиска директорът. Просто трябва, налагаше се спешно да се извика на помощ Великия професор.

Роналд хвърли шепа летателна пудра в горящата камина и ясно извика :”Кабинета на директора Дъмбълдор, Хогуортс.” и прекрачи в извилия се зелен пламък.

Дъмбълдор се е отпуснал в креслото си пред камината със затворени очи и с лявата си ръка кротко гали по гладките пера своя феникс Фоукс, който е легнал като котка в полите на лъскавата синя мантия на стария мъж. Дясната ръка се подава черна и съсухрена изпод ръкава. Зад затворените клепачи на дремещия вълшебник се въртят картини на събитията, които ще се разразят, когато добре обмисления му от десетилетия План достигне развръзка. Тази година пешката ще бъде насочена по финалната права. Омразата му към Том ще бъде изострена като копие и насочена....точно в сърцето на пешката. Омраза и незнание, подправено с неумение и невежество, поднесени в тепсията на предателството, украсени със смъртта на още близки нему хора! Съвършен коктейл, който да доведе до изфинено и дълбоко отчаяние. В един ден ще се реши всичко – него, Албус, ще го убият и оттърват от това старо тяло. Пешката сама ще се отдаде и ще бъде посечена от извечния си враг – Том Ридл, същия Лорд Волдеморт. Но глупавият Том не знае, че в опита си да убие Пешката, убива крестража, поместен в главата му, а душата на младия Потър следва крестража! Ажур! А през това време, хитрият Албус чака отвъд и в момента, когато младото тяло е освободено – хоп! И съм вътре! И аз съм Хари Потър. Мигом убивам Том и ставам Герой! Ох-ох-ох-ох, не мога да чакам, толкова години кроежи, планиране, отстраняване на излишни хора, убийства.... Ако ( а добре е че няма друг, освен Том) имаше някой достатъчно силен магически, та да погледне същността ми под спуснатото Було от светлина, как съм потънал в кръв! А ако имаше кой да разчете аурата на скорпиона, скрит под вида на феникса – ха-ха-ха! Но никой, освен стария Николас, камъка на когото откраднах, вече покойник, не може да види маската, наложена върху моя фамилиар......

Силен вик на изплашен младеж и тупване на едро тяло в краката му, изважда стария интригант от дълбокия и жадуван блян.

В краката му се търкаля изцапаният със сажди и пепел Роналд Уизли.


@темы: Хари Потър

22:17 

Лъжа и измама

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
[more]

Лъжа и измама във вълшебния свят

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: ХП/ХГ, естествено

Съмъри:

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

Авторът каза: Обичам подобни истории, търся ги навред из нета, толкова обичам историите, в които Дъмбълдор е гадина – дъмбигад и Уизли са лоши хора, а Хари и Хърмяни се женят накрая, че не се въздържах да напиша нещо, което да ме удовлетворява на сто процента. Обичам Хари да е умен, силен, интелигентен, а не такова л...., като в канона. Ако не ви харесва, четете нещо друго или си напишете каквото искате. Аз пиша такива истории. Обещала съм си, че никой няма да ми заповядва нищо.

Не ме интерисува критика от типа – печатни или други грешки. Казвам имената така, както искам, не зная всички заклинания – така или иначе, ние сме тъпи магли. Аз не съм.

Глава 1. Изненадващи разкрития.

Зората багри бялата стена срещу леглото на Хари в нежен розов цвят, а листата на дървото под прозореца му шарят леки сенки, които приличат на неспокойни духове.

„ Колко символично – тази мисъл кара младежа да потрепери - неотмъстените духове са дошли да ми търсят сметка за пропуснатите шансове.”

След дългата нощ, изпълнена с накъсани, непонятни сънища и тягостни видения – логично отражение на събитията през последната седмица, сънят на Хари е по-скоро уморителен и най-вече – кратък. В училището, после в Министерството на магията, в кабинета на директора и най-накрая – пак в кабинета на същия този директор… Цяла година Долорес Амбридж, групата на Малфой, тайните занятия с Армията на Дъмбълдор, виденията, транслирани от Волдеморт, „уроците” по Оклуменция със Снейп, посещението на Отдела на тайните, Пророчеството, битката с Чудовището-което-винаги-чака-зад-ъгъла, признанието на директора, че винаги са пазили в тайна истината… Такава учебна година е в състояние да изтормози и най-каления боец, та какво остава за едно петнайсет годишно момче, каквото е Хари Потър.

Но той не хленчи, не се дърпа от предназначението си – не, той иска само едно – да престанат да си играят с живота му, сякаш е пешка в нечия шахматна партия.

Вярата му беше сериозно подкопана в деня на заминаването от училище след края на петата учебна година. В този ден той трябваше да посети кабинета на директора и да вземе от него разрешение за няколко книги, които да отнесе със себе си за през лятото. Библиотекарката – мадам Пинс – благосклонно се отнесе към тази негова идея и с чиста съвест му препоръча цял списък с подходяща за изучаване литература.

Спомен на Хари.

Гаргойлът, пазещ входа към кабинета на директора, беше отместен встрани и не закриваше стълбището, водещо нагоре. Хари спокойно тръгна по стъпалата, но изведнъж дочу сърдития глас на Албус Дъмбълдор:

- Стига, Ремус! Даже не повдигай този въпрос, не ме карай да взимам специално мерки, за да опазя това в тайна от Хари! На мен този дом ми трябва за щаб и точка.

- Но, професор Дъмбълдор, сър! Как може да погазвате волята на Сириус? Той иска цялото му имущество веднага да премине в ръцете на кръстника му. Хари трябва да получи наследството си! Трябва поне да му се каже!

- Ремус! Това ще стане тогава, когато ще е най-добре за всички, ни минута по-рано. И, бъди така добър, да не отронваш и дума в негово присъствие. Приготви се да заминеш и да се занимаеш със задачата, която ти поставих, а недей да ровиш тук кой, как и защо уронва интересите на Хари Потър!

- Глутницата ще почака… - прави още един опит Ремус Люпин, но пак бива безцеремонно и грубо прекъснат от силно разгневения директор.

- Глутницата няма да чака, ти заминаваш след половин час! И не смей да търсиш и да разговаряш с момчето. Не ме карай да коригирам паметта ти, Люпин!

На две стъпала под открехнатата врата на дирекцията виновникът за тая нечувана караница стои като втрещен и се опитва да съобрази дали правилно разбира повода за гнева и на единия, и на другия вълшебник. Когато истината се очертава – ясна и недвусмислена, последвана от последната заплаха на своя директор към единствения останал жив приятел на майка му и баща му, Хари тихо и максимално бързо се спуска обратно и хуква по коридорите на Хогуортс, за да търси усамотено място за размисъл.

Когато, тичайки презглава, най-накрая се озовава зад затворена и заклинена с всички известни му магически ключови думи врата, помещението се оказва дамската тоалетна на Стенещата Миртл. Самата тя е не по-малко шокирана от задъханото му нахлуване тук, в нейното царство и го посреща с писък:

- Хари Потър! Така ли се влиза в дамска тоалетна? Защо не почука?

- Миртл, бъди добра и ме остави сам, за да помисля – безцеремонно спира възмутените й крясъци момчето. – Не се сърди, трябва ми спокойствие.

- Добре тогава, Хари. Но, преди да си тръгнеш, ми разскажи всичко. Може и да те посъветвам нещо разумно. – успокоява се привидението и бавно изчезва през стената на първата кабинка. Малко по-късно се чува тихото приплясване в тоалетната чиния, свидетел за оттеглянето й по водопроводната инсталация на замъка.

Хари сяда на студения мраморен под с гръб към чешмата, която води към Тайната стая на Салазар Слизерин и се замисля.

„ Сигурно кръстникът ми е оставил завещание, в което дава цялото си имущество на мен, а Дъмбълдор го иска за себе си. Най-малкото, иска домът на Гримуалд – плейс за щаб на Ордена. Но защо пак зад гърба ми, защо просто не ме попита – аз не бих имал нищо против? Значи ония откровения след битката с Волдеморт, когато разнесох дирекцията на трески, пак са били прах в очите? Почвам да си мисля, че не войната с Червенооката гад е най-важната причина, която ме прави така първостепенен за директора. Защо непрекъснато ми се заостря вниманието върху думите, че Волдеморт бил избрал именно мен за герой на тъпото пророчество. Защо не Невил? Дали не защото Невил има баба-могъща вълшебница, която го пази и трепери над него, а аз съм кръгъл сирак, който е оставен сам-самин да го носят теченията, без никой да го е еня за мен? Ако Волдеморт ме убие, кой ще заплаче, от чие сърце ще закапе кръв, кой ще го е грижа, че Хари Потър – бедната Пепеляшка в Прекрасния вълшебен свят, си е отишъл млад, зелен, невкусил живота? Никой! А беден ли е наистина Хари Потър? Да помислим, да помислим…”

Пред очите му като балон се люлее полупрозрачен призракът на Стенещата Миртл.

- Сякаш, че си достигнал до някои очевидни истини. – заявява тя и никаква следа от глезотия и отнесеност няма в изражението й. – Сега ми разскажи всичко и да обмислим стратегията.

Когато след два часа Героят на Магическа Британия, момчето-което-оживя, напусна тоалетната на втория етаж, в очите му няма повече неизплакани сълзи, в тях се вижда само тиха печал и мир със самия себе си. Зад вратата остава замислен призракът на едно маглородено момиче, което за повече от петдесет години „призрачна практика” много е чуло, видяло е различни потайни неща, направило си е изводи и не му се е досвидяло да сподели своите открития със самотника, който дойде и потърси помощ. А, както вече сме чули, в Хогуортс помощ получава всеки, който се нуждае от нея. Но само от една страна – от Директора - а от най-подходящия източник. Този източник за Хари сега се оказа Стенещата Миртл.

Край на спомена.


[/MORE]

@темы: Хари Потър

13:09 

След последната битка

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
След последната битка


Автор: kraa
Бета:
няма
Рейтинг: General

Пейринг: ХП/ДУ, накрая ХП/ХГ

Съмъри: Проклятието Авада Кедавра никога не е било, не е и няма да бъде смъртоносно за ХП. Но след него винаги настъпват големи промени.

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.



Джини стисна главата ми между тъничките си ръце и завря зачервения си от плач нос зад ухото ми. Чувах задъханото й хлипане и усещах мокротата от сълзите й върху кожата си. Свежият мирис от огнената й коса изпълни ноздрите ми и ми се дорева. Да подмина това съкровище, да се откажа от това щастие, за да спася другите! Трябва да съм луд! Но да гледам как приятелите ми, съучениците ми – Лаванда, Падма - дори по-малките, Колин, Ромилда, за малко и Луна – умират пред очите ми – това за мен е много по-страшно. Да се откажа от себе си, от живота си, от Джини, е далеч по-просто от гледката на множеството сгърчени, разкъсани тела на приятелите.

Рон и Хърмаяни са на две крачки от нас. Моят приятел е обгърнал нашата Всезнайка с ръка и гледа към сестра си с изписано на лицето съчувствие. Но очите на женската част на Златното трио не мога да видя. Клепачите й, морави от умора и недоспиване, са приведени надолу и ситно трепкат, а по зацапаните й с прах бузи текат и правят белезникави следи два реда сълзи. Внезапно ми дожалява и за нея, и за Рон. Ако .... всъщност, след като умра, на никой от тях няма да му е лесно. За Джини съм сигурен, детска любов, светли надежди за щастие, за сбъднати мечти – и всичко – в калта. Но и за другите двама ще бъде тежко. В едно съм сигурен, без мен нищо между тях няма да е същото. Кой ще ги отвлича от непрекъснатите им караници, от безсмислените спорове за щяло и нещяло, кой ще превежда на Рон за какви неща от мъгълския свят говори Хърмаяни? Кой ще възпира нащата жадна всичко да узнае приятелка от денонощното стоене в библиотеката? Кой ще й напомня, че за нещата от живота на вълшебниците, може направо да пита Рон. Той може да не е чак ученолюбив, но си е чистокръвен маг, израстнал и закърмен с магическите знания, с историята, с политиката.

Но, изборът е направен, трябва само да се следва. Волдемор поиска мен срещу мира във Вълшебния свят, ще му дам каквото поиска, дано се задави! Отделям ридаещото си момиче от себе си – жалко, не било писано – обръщам се и поемам към Забранената гора, без да се обръщам, за да не се разколебая.

С едно махване и мълчаливо „Сбогом!” се разделям с целия си досегашен живот, с живота си завинаги.


%%%%%%%%%%%%%%%%


-Авада Кедавра – извисява се тържествения глас на Волдемор и ярко зелен лъч се откъсва от Старшата пръчица и потъва в гърдите ми.
Без болка, без никакви усещания в тленното си тяло, попадам на познатата железопътна гара Кинг Крос.

Разбира се, че не е истинската сграда на гарата, не и след тържествуващата Авада, с която ме атакува Змееликият. Първото, което ми прави впечатление, е тишината. На истинската Кинг Крос в Лондон, в реалният живот, цари непрекъснат шум и глъч. Търчат забързани хора, натоварени с багаж, подвикват на непослушните си деца, сбогуват се, изпращат се, плачат от радост, от мъка...

Тук цари покой и застиналост. Влак е спрял на перона, вратите му зеят отворени, в покана към пътниците да не се бавят, но никакъв звук не издава, че работи двигател, или че има кондуктори, машинисти, друг персонал. Няма табели, които да указват направленията, няма павилиони за закуски или носачи за багажа.

Разпределителен перон само с две дестинации – Рай и Ад. На мъртвите не им трябва повече храна, нито могат да вземат от света на живота някакъв, дори и най-малък багаж, освен този в съзнанието си. Но и това е временно. В един момент всичко ще ти бъде отнето.

По перона има тесни пейки, които създават още по-натрапчиво усещане за окончателност, вместо да внасят лъч на надежда.

Внезапно приглушено писукане откъм гърба, ме стряска и ме кара да се обърна мигновено. Затърсих с очи източника на този дразнещ звук и го съзирам под една от пейките – нещо дребно мърда с неприятно тънки крайници – голо и посиняло. Бебе. Прилича на човешко дете, но е силно деформирано и силно отблъскващо. Търка с гротескно криви пръстчета мръсната си сополива муцунка, лапа и смуче шумно разранените си крайници.

Дожалява ми за него.

После, изведнъж, си спомням телцето, хвърлено от Питър Петигрю в казана по време на ритуала за въскресяване на Волдемор.
Същото, с малки, несъществени разлики.

Хоркруксът.
Дошъл е с мен в отвъдното.

„Е, сега те хванах, Волдемор”, казвам си аз и се навеждам, за да взема противното създание и да се погрижа за него.

И тогава...



§§§§§§§§§§



Дъмбълдор гледа с тъжни сини очи как мятам дребното телце през отворената врата на тръгващия влак, по набръчканите му страни текат два реда сълзи, но аз съм непреклонен. Никакъв втори шанс. Омръзна ми да гледам как на злодеите се дава втори шанс, а честните хора лежат невинни в Азкабан. Старият ни Директор, мъртвият ни стар Директор, отново се опита да ми обясни, че трябва да действам само в името на „всеобщото благо”. Неговото „всеобщо благо” ето докъде ме доведе – пред прага на смъртта. И никакви увещания няма да ме накарат да тръгна заедно с хоркрукса, за да не го оставя без никаква защита и грижа. Не ме интерисува седминката душа на Тъмния лорд, убил семейството ми, оставил мен кръгъл сирак на произвола на силните... Да не се повтарям, че ми омръзна.

Не ме гледай така обвинително, уважаеми професоре, защо не тръгна ти с него, а изпращаш мен? При това, не аз съм мъртвия, аз си се прибирам обратно в моето си тяло и вече няма да има никакъв придатък към мозъка ми, който да ме прави опасен или странен.

Разочарован си от мен? Какво от това? Не аз съм започнал това противостояние във Вълшебния свят, а вие! Гриндевелд, вие и Томас Ридъл. Аз съм косвена жертва.

Не започвайте отново с моя дълг, моята чест, моята човещина – да, те всички са мои, защото още като се върна, ще убия червенооката гадина и още утре ще се оженя за Дж..., хм! За Джини? Защо трябва да се женя за Джини, тя ми е напълно безразлична. За сметка на което с Хърмаяни...

Професор Дъмбълдор, я се качвайте на влака и си заминавайте, където ще заминавате, в рая е много по-приятно, отколкото тук, на това студено място. Какво? Защо не искате да се оттеглите в покой, да не би...
Вие сте за другата посока.

Леле!

Ха-ха-ха-ха, каква изненада ще бъде за всички да разберат истината за вас. Ще ми бъде драго да открия и извадя на бял свят всичките ви кирливи ризи, не ме молете, не ме заплашвайте. Стоп! Какво за тях? Мантията-невидимка, Възкресяващият камък и Старшата пръчица са мои! О-хо-хо!

Е, тогава ще стане интересно. Сбогом!

Последната картина-образ, който отнасям от това лишено от време място е измъчения образ на моя любим двуличен Директор, Великият вълшебник на двадесети век, Албус Дъмбълдор.



§§§§§§§


Леко открехвам клепачи, за да се ориентирам къде и, най-вече, кога съм се върнал в тленното си тяло. Над мен се носи голямото брадясало и мръсно лице на нашия Хагрид. Плаче. Днес всички плачат. Но аз ще се смея. Последен.

Полувеликанът, тази трогателно нежна душа, полага неподвижното ми и отпуснато тяло върху свежата трева и с треперещи пръсти посяга да отмахне от челото ми непослушен кичур от порасналата внезапно коса. Тогава рязко отварям очи и му смигам. Горкият, толкова се стресна, че чак се изтърси по четирибуквието си. Отваря и затваря уста като голяма риба и нито може да говори, нито дъх да си поеме.

Това се оказа в голяма помощ за мен, защото никой, освен него не забелязва, че героят е жив и здрав. През това време тънката фигура на моя враг се извисява между нас и сградата на училището Хогуортс. Извисява се и гласът му, който присмехулно съобщава на невидима за мен публика, че всички защитници трябва да се предадат, защото Героят, т.е. моя милост, е мъртъв, а той, Волдемор, е жив и по-силен отвсякога.

Отнякъде притичва Невил, добрият стар Невил, мръсен, раздърпан, без пръчица, но с Разпределителната шапка в ръка. Нагини, змията на Волдемор се плъзва към моя приятел, никакъв бляскав купол не я огражда. Както се надявах, Невил бърка в шапката и измъква блестящото сребърно острие на меча на Грифиндор. Преди червените очи на Волдемор да успеят да осъзнаят какво държи младият вълшебник, мечът описва свистяща дъга и главата на змията се претъркулва отрязана в краката на своя стопанин.

Отчаян вик се изтръгва от уродливия магьосник и моментална Авада литва към Невил. Той действа на автомат и поставя лъскавото острие между себе си и летящия към него зелен смъртоносен лъч. За изненада на всички, и моя също, лъчът се отразява и се забива в стоящия отстрани Смъртожаден, който се свлича като парцалена кукла на тревата до мен.

Вниманието на всички е съсредоточено върху двамата настоящи противници – Тъмният лорд и Резервният герой от Пророчеството. Използвам момента и грабвам с мълниеносно движение вълшебната пръчица на убития Смъртожаден. Ръката ми се затопля, значи ми пасва достатъчно. Повече не ми и трябва.

Волдемор започва да произнася и рисува с пръчицата, която държи, моята Старша пръчица, втора Авада Кедавра.

-То-ом! – прекъсвам го с призивен глас аз.

Високият, гологлав вълшебник рязко спира и обръща към мен змийското си лице, украсено с ярко червени очи.

-Ти си жив? – гневи се той – Защо си жив, защо пак си жив?

-То-о-ом – провлачвам аз, докато се изправям срещу него и осъзнавам гробната тишина, паднала върху полето на боя.
Всички индивидуални битки са прекратени, участниците са се обърнали към нас. С периферното си зрение проследявам, че една единствена двойка продължава да си разменя заклинания – Моли Уизли разярено напада невменяемо хилещата се Белатрикс Лестрейндж –
но вниманието ми е приковано към скелетоподобната фигура пред мен.
– Нали знаеш как ме наричат: «Момчето-което-оживя». Безсмъртен съм, не го ли очакваше?

-Сега, Потър! – вика моя враг разярен - Сега ще проверим това. Авада Кедавра!

Преценявам точният момент да започна моето противостоящо заклинание – трябва да приключи миг преди неговото. Успявам.

-Експелиармус! – чуждата пръчица трепти в ръката ми, но изпълнява прилежно исканото от нея.

Старшата пръчица, със светещо зелено връхче, излита от ръката на смаяния Волдемор, завърта се на сто и осемдесет градуса и изстрелва Третото непростително в посока на изненадания Тъмен лорд. Заклинанието го уцелва между червените, смаяни очи, едновременно с последния му вик:

-Не-е-е-е!...

Всички застиват като каменни скулптори с вперени в тъмната купчина в краката ми очи. Постепенно купчината се спихва, черният плат се нагъва и спада, кърваво черни петна избиват и намокрят грубата тъкан. Това е. Няма го. Най-накрая отиде там, където е заслужил – разделен на части и никога повече цялостна личност.
Хоркруксът, който отпратих към последното му приключение, може би единствен от седемте, създадени някога от Томас Марволо Ридъл, Тъмният лорд, наречен Волдемор, се отправи към Рая. Само тази негова част изчисти своята карма покрай мен, Хари Потър, и ще има своя покой, докато другите седем части не веднъж, не сто, а много повече пъти минат през живота и дочакат своето просветление.

Сбогом, Том, беше недостоен противник.



§§§§§§§§§§§



Тишината изведнъж бива пронизана от висок женски писък и две млади тела се мятат върху мен. Едва се задържам прав, толкова устремно ме награбват – Джини и моята вярна приятелка Хърмаяни. Прегръщам ги с две ръце и ги притискам към себе си. И двете реват на глас от облекчение, че моята битка е спечелена, а аз съм останал жив.

Аз също съм доволен от факта, че всичко свърши и сега, като победител ще бера своята награда. Ще има доста изненадани покрай мен, но дано обидата от моите решения не повлияе на отношенията ми с най-близките приятели.

Свалям ръцете на двете момичета от врата си и леко ги избутвам напред, за да ги виждам. И двете за рошави, покрити с мръсотия, мантиите им са на петна от кръв и кал и на някои места – прокъсани. Водили са сериозни сражения, за щастие, без особени наранявания.

Оглеждам хората наоколо. Пристигналите с Волдемор Смъртожадни са обезоръжени и лежат в краката на заплашително насочените към тях вълшебни пръчки на аврори и други хора – от Ордена и някои родители, дошли да защитят децата си. Съучениците ми и другите млади вълшебници са се скупчили на туфи, прегръщат се мълчаливо, само се тупат по раменете и се усмихват изтощено от неравното противостояние. Синовете Уизли – Рон, Пърси и Чарли са прегърнали майка си, а отзад лежи убитата Бела. Недалеч лежи изпруженото тяло на мъртвия близнак Фред, а над него, забил глава в гърдите на брат си, съкрушено плаче Джордж, другия близнак. Загубата е тежка и невъзвратима за семейство Уизли, но времето ще притъпи болката. Може би, някога, след няколко години, ще могат да произнасят името на Фред без мъката да ги задуши, а сълзите да намокрят очите и сърцето.

Но Джини е тук, пред мен, чака моите по-нататъшни действия. Очевидно, усеща, че има някаква промяна в подредбата.

Проблемът е, че откак се върнах от отвъдното, не чувствам нищо специално към нея. Поне нищо такова, каквото беше преди – няма трепване под лъжичката като я погледна, няма тежест в корема, няма вълна на възбуда пред женствената й фигурка. Все едно, с хоркрукса си е отишла и онази негова част, която обичаше момичето с огнените коси.

-Хари – шепти тя – има ли нещо?

-Няма нищо, Джини, всичко е наред. – отговарям аз, но самият аз не съм убеден в думите си. – Трябва да се успокоим, да погребем мъртвите, да отмине мъката, тогава ще говорим. Иди сега при своите.

Преди тя щеше да протестира, да настоява за обяснение, сега ме гледа спокойно в очите, никакво вълнение, освен облекчението да ме види жив, няма в този ясен поглед.

Нищо не трепва в мен. Тя се врътва, огнената й коса прави пълен кръг и тя е вече далеч от мен, отнесла със себе си тихата печал на нещо несбъднато, за нещо, което никога не е било твое, но някой друг е искал да го вземеш.

Тогава разбирам – хоркруксът. Той е бил виновен за резкия ми интерес към момичето Джиневра, очевидно Томас я е харесал още тогава, когато чрез дневникът, обладаваше душата й. Помня колко отдадена на оная частица беше сестричката на Рон. Тогава беше единственото време, когато не ме е гледала в захлас, не се е държала възбудено срамежливо и неудържимо в същото време, когато съм бил пред очите й.

Когато унищожих дневника, пробождайки го със зъба на василиска, аз я лиших от най-близкия й „човек” – нейният верен приятел Том, с когото споделяше всичко, и най-съкровените си момически мечти. Тогава се е активирал, без да усетя нито кога, нито как другият хоркрукс, този в белега ми. Той бе привлечен от дребното червенокосо момиче, а аз в същото време я чувствах като сестра. Тя също, по някое време, престана да се интерисува от моята личност повече от обичайното и излизаше с други момчета от Грифиндор, а и от Рейвънкло я смятаха за жестока мадама.

Но хоркруксът пое инициативата и я е придърпал към себе си. Сега, когато в мен нямаше никой друг, освен мен – Том, нейната звезда си беше отишъл, интересът й към мен се беше стопил и това пролича по начина, по който равнодушно ме игнорира и отиде при своите близки.

Всичко това ми мина през ума за кратките секунди, през които се отдалечи от мен.

Тогава погледнах към другото момиче отпред – Хърмаяни.

Тя ме гледа със светнали от радост очи и усмивка, която грее като слънце върху лицето й.

-Хари, Хари ти победи, ти си жив, ти се върна при мен – изпуска се тя, а думите й ми докарват жарко присвиване в областта на стомаха.

-Хърмаяни, мила, всичко дължа само на теб. Ти си всичко, от което имах нужда. От което имам нужда. – не се решавам да продължа нататък, защото силните чувства затискат гърлото ми и не мога да преглътна.

Тя пристъпя към мен, аз се хвърлям към нея и я грабвам в прегръдките си. Най-накрая, няма нищо и никой между мен и нея. Роналд, моят пръв ученически приятел ще ми се разсърди завинаги, но какво значение има неговото недоволство пред огромното щастие да бъда най-накрая цялостен с нея. Да я гледам всеки ден, всеки час, всяка минута. Да се възхищавам на огромната й жажда за знания, да й помагам да удовлетворява и най-малкото си любопитство – цел, достойно запълваща един живот.

Рон, Моли и Джини поглеждат към застиналата ни прегръдка и огромна печал изпълва очите им. Какво да сторя, трябва най-сетне и аз да получа награда, която аз съм избрал, без да изпълнявам някакъв имагинерен дълг към обществото. Не виждам защо трябва да се отказвам от лично щастие, споделено с най-желаното момиче на света и да направя поне трима души – себе си, Хърмаяни и Рон – нещастни и неудовлетворени.

Поглеждам моята Прекрасна лейди в очите и заедно апарираме от Хогуортс, мястото на битката и смъртта.

Време е и за мен животът да започне, пък може някой и да е нещастен от моя избор. В края на краищата, родът Потър достатъчно кръв пусна за победата, време е да се погрижа силата на рода да се възроди.

Имам своите лични, егоистични задължения и няма да позволя на никаква криво разбрана съвест или натрапено чувство за дълг да ме спре.



Край.


@темы: Хари Потър

02:32 

Грешката на Албус Пърсивал Брайън Вулфрик Дъмбълдор

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Грешката на Албус Пърсивал Брайън Вулфрик Дъмбълдор

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: ХП/ХГ, естествено

Съмъри: Един разговор между стари противници, който изяснява някои моменти в канона. Противници? Може ли да наречеш враг, човекът, който ти дава втори шанс?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

Авторът каза: Обичам подобни истории, търся ги навред из нета, толкова обичам историите, в които Дъмбълдор е гадина – дъмбигад и Уизли са лоши хора, а Хари и Хърмяни се женят накрая, че не се въздържах да напиша нещо, което да ме удовлетворява на сто процента. Обичам Хари да е умен, силен, интелигентен, а не такова л...., като в канона. Ако не ви харесва, четете нещо друго или си напишете каквото искате. Аз пиша такива истории. Обещала съм си, че никой няма да ми заповядва нищо.

Не ме интерисува критика от типа – печатни или други грешки. Казвам имената така, както искам, не зная всички заклинания – така или иначе, ние сме тъпи магли. Аз не съм.

 

Гара Кинг Крос е необичайно празна и тиха. Няма тичащи насам-натам хора, посрещачи, изпращачи или отпътуващи. Няма железничари, подхвърлящи помежду си солени шеги или информация за влаковете, маршрутите, началниците или времето. Няма носачи, подкарали никелирани нови колички, натоварени с чужди куфари, сакове и други багажи, с крачещи гордо зад тях самотни джентълмени, дами или семейства. Няма щуращи се, ревящи, изнервящи всички наоколо дребни деца, нито гонещи ги още по-влудени родители.

Празно е.

Сякаш времето е спряло.

Дори единственият, спрял на първи коловоз влак прилича на паметник на самия себе си в тази кънтяща тишина. Сребристосив, с металически проблясъци, дълъг и опнат като стрела върху тетивата на лък, влакът е замръзнал върху релсите, а нито началото, нито краят му се виждат в мъгливата нощ.

Само Албус Дъмбълдор е сднал на малка, мраморна на вид, бяла пейка на перона пред неподвижния влак и чака. Старият мъж се е облегнал назад с притворени очи зад стъклените полумесеците на очилата, главата му е приведена напред така, че дългият, заострен нос е потънал в пухкавата бяла растителност върху лицето му. Нито косъмче от дългата брада не помръдва. Като заспал е.

Но не е.

Даже не е жив.

Смъртта скъса връзката между духа на стария мъж и тленното му тяло още преди една година година, но той седи застинал тук, на призрачната гара, върху призрачната пейка в очакване да се появят останалите герои от играта, наречена „Власт”. Сценарият, разработен заедно с доверения му приятел, Гелерт Грин-Де-Велд много отдавна - докато мъжът тук бе още младеж, се бе развивал с ювелирна точност, всички капани зад гърба на нищо неподозиращите жертви вече се захлопнаха. Всеки, който беше подлагал на критика „Великото Благо” , с което Албус искаше да преобрази света, беше получил своето наказанието.

Албус е удовлетворен от развитието на нещата, поне в Магическа Англия. Никой не помни родът Еванс, епохата на Тъмния Лорд Грин-де-Велд е лош кошмар, а родът му – мъртъв; Гонт – последната брънка на Салазар Слизерин, също ще приключи с неизбежната смърт на последният си представител, Том Марволо Ридъл. И, което е най-хубаво, гибелта на Том ще донесе със себе си и кончината на Древния род Потър-Грифиндор.

Клетият Невил Лонгботъм, последната издънка на големия и велик някога Род Лонгботъм, след правилната и навременна намеса на директора Дъмбълдор, е почти свиб, а родът – пред угасване.

Ще си отидат Блек, Малфой, Паркинсон, Креб, Гойл, Ейвъри.....

Родове, провинили се по един или друг начин пред великата перспектива, обещана им от младите тогава Гелерт Грин-де-Велд и Албус Дъмбълдор. Всички те ще угаснат като Слънцето, зад хоризонта на Историята. Отнесени от вихреното торнадо след Победата. Овците, които ще останат живи след нея, ще си въобразяват, че победата над Тъмния Лорд Волдеморт е на всички.

Глупаци! Победата принадлежи само Великия Гросмайстор, на Великият „бял” магьосник, Мерлин на двадесети век! Само той, Албус Дъмбълдор, едничък ще обере плодовете на стогодишни игри, интриги, измами, лъжа, убийства.

Впрочем, когато всичко приключи и капанът захапе своята последна жертва – горкичкия Хари Потър – великият гросмайстор няма да се казва повече Албус Дъмбълдор. Но какво значение има името, духът е важен. И новото, младо, свежо и красиво тяло. И огромните богатства в „Гринготс” ще са в ръчичките му, а не само трохите от Целевия фонд, оставен за обучение на малкото нищожество. Обучение, ха! Как ли пък не! И защо му е на Хари обучение, след като съдбата му е друга? От него се иска да си изиграе ролята в света на живите, да извади кестените от огъня вместо Дъмбълдор, т.е., да убие онова гнусно малко извергче Том, което така жестоко обиди своя „грижовен” Директор, и да си отиде безропотно Отвъд или където там отиват мъртвите.

Сега-засега, на Албус не му остава нищо друго, освен да седи и да чака тук, на тази призрачна гара, отказвайки се от „приключението”, което донася смъртта, за да си получи наградата и да обере плодовете на гениалните си замисли. След което - да постигне величие в личен, а защо не и в личностен план.

 

Всичко при живите, сякаш, се развива по Грандиозния План в името на „Великото благо” - така, както го е предначертал той. Героят, неговото лично изковано оръжие, Хари Потър, бе отгледан от семейството Дърсли в среда и по начин, отговарящ на сценария – сигурно вече е минал през всички кръгове на Ада, направил е всички необходими стъпки в ритуалното хоро и сега му остава последната стъпка - да се срещне с Том, другото оръжие, изковано преди повече от петдесет години.

Лорд Волдеморд. Същия – Том Марволо Ридъл, последен представител на величавия род на Салазар Слидерин, някога беше сладък малък калпазанин. Толкова удобно самотен в живота - ни баща, ни майка – сякаш съдбата му го беше изпратила. Вълче-единаче, момче, затворило се в защитна черупка, което само си беше съдало и нежелаещо никакви приятелски отношения с другите студенти. Мълчалив, красив и така дяволски съблазнителен!.... Толкова различен, а едновременно с това, така подобен на любимия, на Гелерт...

На Албус, малкият Том му изглеждаше лесна плячка, с която да разнообрази самотните нощи, а и да удовлетвори чисто човешките си нужди. Когато обаче, посегна към него, малкото зверче извади от ръкава си пръчица и го прикова към стената! Вълчето беше магически много силно и имаше коз – дълги, остри и опасни зъбки. Заплаши го с всички възможни наказания, а накрая, като си тръгна, го прокле с доживотна импотенция. И никакъв Обливейт не го засегна. Никога! В главата му имаше железен ментален блок.

Том Ридъл беше единствения провал в играта на Албус, която той, с великия си ум, успя по-късно да преобърне в своя полза. Този провал му поднесе подарък, наречен Лорда на съдбините, Лорд Волдеморт. И даде в ръцете на Албус, изтънчен способ да разиграе целия Вълшебен свят и да го покори в краката си.

Стига да не ставаше дума за Бъзовата пръчица, Старшата пръчица на Смъртта, дадена на един от братята Певерел.

Албус се сдоби с нея при победата си над предишния й обладател, Гелерт Грин-де-Велд. След унизителния случай с младия Том, Албус я ползва успешно в продължение на повече от тридесет години, но Старшата пръчица не му принадлежеше. Беше на Том Ридъл. Добре, че зверчето израсна в магълски приют и никога не беше чувало приказките на Барда Бидъл. Иначе, лошо му се пишеше на Великия манипулатор! Грандиозните му планове за покоряване на света в името на „Всеобщото добруване” щяха да идат дълбоко под леда.

И тогава, след разиграването на сценката „Сибила Трелони прави Голямо пророческо предсказание”, друго дребно идиотче, Хари Потър, на възраст една година и три месеца, успя да победи Тъмния Лорд Волдеморт и стана новия собственик на Старшата пръчица.

След оня съдбоносен Хелоуин, Бъзовата пръчица – един от Даровете на Смъртта, стана притежание на петнайсетмесечно бебе, единствено дете на младите Джеймс и Лили Потър, наследник на Древния, дяволски богат на пари, влияние, връзки и семейна магия и тайни, род.



@темы: Хари Потър

02:34 

Малка историйка

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
Малка историйка



Всяка сутрин, слизайки по стълбището към общата стая, Хари изпитва неосъзнато отвращение. Откакто дойде началото на учебната година и новите първокурсници се настаниха в кулата Грифиндор, сестрата на Роналд направо пощуря. Непрекъснато го причаква, за да го пресрещне и внезапно почервеняла, току хукне презглава нанякъде. Толкова е глупава и досадна, че буди в него една чиста неприязън. Съкурсниците взеха да му се подиграват и да подмятат всякакви неприятни забележки от рода: „ Виж каква влюбена птица има наоколо” или „Да не забравиш да ни поканиш на сватбата”. Малката Уизли се черви като морков, но очичките й греят изпод рижавите кичури на косата и чака.


@темы: Хари Потър

16:39 

Осмият хорксрукс

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
Осмият хорксрукс



Автор:
kraa
Бета: няма
Рейтинг: Хет
Пейринг: ХП/ХГ
Съмъри: Хари Потър среща Тъмния Лорд за втори път, когато спасява философския камък от Куиринус Куиръл. Но, когато се събужда в болничното крило, започва една вихрена въртележка, в която се разбира, че Хари не е Хари, а....
Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.



Като насън, плътта върху лицето на Куиръл се овъгли и превърна в сива пепел под пръстите на Хари , като на ручейчета се посипа надолу, към каменния под. Първо, бледите страни на обладания от прорасналото като паразит създание върху главата му, професор, избледняха и заприличаха на издялани от мрамор. После Хари почувства огнена сила да прелива през пръстите му към надвесеното, сгърчено пред него тяло и да нажежава вкаменената му плът. Страдалчески писък се чу откъм тила, там, където се беше загнездило създанието.
Момчето загледа в захлас пясъка, останал върху зачервените длани – последни останки от жизнения до преди малко мъж. Облак черна мъгла с формата на човешко тяло за миг се задържа като моментна снимка и изведнъж се устреми към гърдите на малкия вълшебник. Вродената бързина, наследена от отиваща далеч в миналото потомствена линия талантливи магьосници, не можа да предпази Хари от черния вихър – остана му само да гледа как потъва в дребното му тяло. Отпред, върху мантията се отложи фин воал черни частици, които бавно се изсипаха надолу към останките на професор Куиръл – траурен покров върху сивата пепел.
Жестока отмала се стовари върху крехките плещи на слабичкото момче, краката му се подгънаха и то се строполи върху студените камъни на пода. Съзнанието го напусна още преди ръбовете на бляскавия червен кристал, който се беше появил в десния джоб на панталона му минута преди това, да се забият се в отмалялата плът.
~~~~~~
Бледото лице на Хари контрастира с тъмната рошава коса и се слива с белотата на калъфката, върху която спи и с чаршафите, дръпнати до под брадичката му.
Рано сутрин в болничното крило, за кой ли път през тази първа учебна година в Хогуортс. Мадам Помфри даже пази специално за него койката до прозореца. Хари обича Слънцето да го огрява сутрин. Толкова години, изкарани в килера под стълбището в дома на семейство Дърсли – семейството на родната му леля Петуния – са го научили да цени наличието на прозорци в едно помещение.
Първите слънчеви лъчи надничат иззад дървената, боядисана в бяло, рамка и обливат тъмните от преумора клепачи на спящото момче.
Тихо шумолене го изтръгва от виденията, които се превъртаха като филмова лента пред очите му до сега. Стремглаво посяга към очилата, които, както обикновено, послушно го очакват върху нощното шкафче, оставени от внимателната ръка на някой от приятелите му. Слага си ги и стреснато се оглежда в привичната ослепителн бяла обстановка.
Стаята е мъгливо неясна, все едно е без очилата си.
Откъм краката на леглото, в което са го донесли до като е бил в безсъзнание, една голяма синя фигура със смътно белееща се брада, размахва насам-натам с ръце и слага нещо в устата си. Гласът, идващ от силуета, е на Директора Албус Дъмбълдор:
-А-а-а, Хари, вече се събуди, мойто момче! Виж, тази голяма камара върху масичката, са подаръци от твоите почитатели – шоколадови жабчета, Всякаквовкусови бобчета на Берти-Богс, Захарни пера... С твое разрешение опитах едно от бобчетата. Беше с вкус на ушна кал.
„Хари? Какъв Хари? Кой е този Хари?....А-а-а, Хари! Защо нищо не виждам, какво е станало с очите ми?” мислите се носят като валма в морето на неразбирането. „ Аз не съм Хари, Том съм. Томас Ридъл!”
Друг глас в главата на момчето започва да вие като оплаквачка на погребение: „ Кой си ти, какво правиш в главата ми? Помо-о-о-щ!”
Замахва с ръце към лицето си, за да си плясне шамар, който да го изтръгне от лапите на безумието, но движението е твърде непохвтно и изхвърля грозните телени очила в параболичен полет към стената. Звънко „Хряс” съобщава каква незавидна съдба е сполетяла тези ветерани от филма, наречен „Клоаката, минаваща за живот на Хари Потър”.
Изненадващо, светът добива яснота и контраст, Хари вижда даже микроскопичните пукнатинки върху стените на болничното крило. Лицето на Дъмбълдор, с всичките му бръчки и старчески бемки, се откроява като под микроскоп.
Лицето на стария вълшебник се покрива с дребни вълнички и започва ежесекундно да се променя ту в сегашния вид, ту в много по-младата си версия пред вътрешния поглед на момчето. Не се замисля нито кога, нито къде би могъл да види Дъмбълдор млад, замисля се върху чертите на тоя познат-непознат. Въпреки, че брадата много скрива, чертите за изопнати, а очите гледат съсредоточено и с подозрение. Никакви весели светлинки няма в тях, въпреки, че устните на стария мъж са разтеглени в усмивка.
Мислите на момчето препускат из трескавите спомени, които като бурен поток нахлуват в главата му едновременно с яснотата на очите – Философският камък, Куиръл сипещ се на прах, нахлулата навътре сила и присъствие, когато черната сянка поиска да влезе в него. „Но тя влезе! – крещи вътрешният глас – частично. Черните прашинки останаха навън. Но какво влезе в мен и ме превзе? Или кой? Кой съм аз – Хари или този Том, който се обажда вътре в мен?”
Усеща тъпи пулсации в главата си, горещина се надига откъм слънчевото сплетение, прекъсва връзката с външния свят и го увлича навътре в тъмните длъбини на безсъзнанието.

„Томас, Томас! Чуваш ли какво ти говоря?”
„Чувам, мис Коул”
„ Каква мис Коул, Томас? Това съм аз, твоето друго аз.”
„Но аз не съм Томас, аз съм Хари Потър. Първи курс, Хогуортс, Грифиндор”
„Това е само името ти, истинското ти „Аз” се нарича Томас Марволо Ридъл”
„Не е вярно, Хари съм и сигурно съм полудял. Дано да съм полудял, та да не се налага да се връщам при ужасните си роднини на Привит Драйв”
„Добре, наричай се както си искаш, но ние с теб сме части от един и същи човек и този човек е Том. Трябва да ми повярваш, за да можем да се слеем.”
„Не искам да се сливам с тебе, ти си моята лудост, сега ще се съвзема и всичко ще е наред. Тебе няма да те има, Дъмбълдор е тук и ни пази. Рон и Хърмаяни ме чакат в кулата на Грифиндор, за съжаление, и това лято трябва да страдам в лапите на Дърсли.”
„Чуй ме, Хари. Ти се наричаш така, но аз те чувствам като друго мое аз и няма да те питам. Погледни към това ярко кълбо, виждаш ли колко е малко. Това е част от магическото ядро, което ти се пада. Допри ръце до него, аз също ще го докосна. Тогава двете части – моята и твоята – ще се слеят и повече няма да ме чуваш. Ще останеш само ти.”
„ Как е станало, че сме се разделили?”
„Ще разбереш по-късно, действай сега!”
„Не ти вярвам.”
„Не ми вярвай, но нали искаш да станеш силен и голям магьосник и да можеш да се справиш с лошите си роднини?”
„Искам”
„Щом е така, слагай ръцете върху ядрото си и гледай какво ще стане!”
~~~~~

@темы: Хари Потър

23:24 

Отмъщението на Хари Потър

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Отмъщението на Хари Потър

Автор:kraa

Бета: няма и няма нужда

Рейтинг: Хет

Пейринг: ХП/ДУ; РУ/ХГ

Анотация: Срещата с Волдеморт по време на Последния сблъсък не оставя без последствия нашия герой. Съмненията му, свързани с честността на околните, го принуждава към отчаян ход.

Предупреждение: Смърт на главния герой.

Авторът каза: Не се заблуждавайте от пейринга, ненавиждам начинът, по който Джоан Роулинг се гаври с главните герои. Този фик е нещо като протест срещу липсата на каквато и да било педагогическа, естетическа или логическа (възпитателна, ако щете) цел в произведенията й. Нищо не е ясно, събитията са като родени в болен мозък... проядено от мишка швейцарско сирене. Представяте ли си Ромео да не се ожени за Жулиета, а за сестрата на някой от приятелите си? Каква поука бихме си извлекли за вярната любов?

Когато най-накрая Вълшебният свят видя смъртта на Тъмния Лорд Волдеморт, хората, учавствали в Последната битка уморени, но доволни се прибраха по домовете си,Хари Потър, победителят, изчезна за цели три дни. Появи се чак на погребението на Фред Уизли, Ремус и Нимфадора Люпин и другите загинали герои. Дойде блед, отчужден и неконтактен. Тъй като всички, присъстващи на траурното събитие бяха дълбоко покрусени от тежките загуби, в началото никой не обърна внимание на силно изразената му депресия.

Месец по-късно, състоянието му си остана същото – намръщен, мълчалив и угнетен – той странеше дори от най-близките си приятели, Рон и Хърмаяни. Дори и Джини Уизли не можа да размени с него повече от една-две реплики и то на съвсем повърхностни теми. Опитите й да го развесели, да го върне към живота и към себе си, го озлобяваха още повече.

Нищо не сподели с никого, въпреки, че му досаждаха непрекъснато да даде обяснение за странната си отчужденост и студена дистанцираност. Отдръпваше се при всеки телесен контакт, а когато Моли или Джини се опитваха да го прегърнат, направо отскачаше и бягаше горе, в стаята си.

Наследеният от кръстника му дом на Гримуалд Плейс 12 стана неуютно и враждебно за семейство Уизли място и един ден те, до един, си отидоха. Отведоха и момичето, което той не искаше да пускнес тях, но тя не го и попита дали да остане с него. Хърмаяни се беше съвсем отдала на връзката си с Роналд и цялата близост между нея и Хари бе станала някак ненужна, неестествена и фалшива. Този факт най-много озлобяваше и отчуждаваше тъмнокосото момче от семейството, което беше замествало години наред неговите загинали родители.

Интересното беше, че нито Моли, нито Джини или Роналд, го питаха какво е станало по времето, когато се беше срещнал с Волдеморт в Забранената гора. Питаха го единствено къде се е губил през тия три дни, които във Вълшебния свят бяха дни на траур и мъка.

Сега, когато къщата бе съвсем празна, Хари има време в тишина и спокойствие да премисли своите ходове. Съвсем скоро щяха да бъдат обявени дни на веселие и празненства. Магьосниците нямаше да пропуснат да отбележат великата победа над Лорда на съдбините, после идваха дни на всенароден съд над Смъртожадните и тъмните същества, последвали Волдеморт във голямата битка край Хогуортс.

В отговор на разкритията, които Дъмбълдор беше направил пред Хари на призрачната гара Кинг Крос, Героят на Магическия свят нямаше намерение да се включва в нито едно от събитията, които предстояха. Изпълваше го дълбоко отвращение и погнуса от действията на тия, така наречени «Сили на Светлината».

Светлина, как не!

Как можеше да се нарече «добро и светло» оплитането на цели три поколения вълшебници в дяволската паяжина, хвърлена от Албус В.П.Б. Дъмбълдор? Как синът на потънал в изучаване на Тъмните изкуства магьосник е станал символ на Светлината? Всеобщо благо, да бе, да! Да въздигнеш Предателството в ранг на общочовешко достойнство, да подкрепяш всячески предателството на кръвта и да наричаш отказа на магическото наследство праведно дело. Да събереш около себе си жертви, от които да смучеш магическа мощ, да им изпиваш силите като вампир и да наречеш стадото си «Орден на Феникса»! Какво изтънчено лицемерие, каква наглост и безочие! Да ги водиш като овчар стадо овци и те да блеят след теб, заслепени, късогледи, затъпели... Да унищожиш цели магически фамилии като да са вредители, да откъснеш цвета на магическия свят и да го наречеш «Хранещи се от Смъртта»( Смъртожадни), за да останат само твоите тревопасни – верни, омаяни, беззъби, обречени.

Истината за събитията през последния век бе страховито откровение за Хари, което му беше разкрито от призрака на Албус Дъмбълдор, причакващ го на границата между живота и смъртта. Дъртият «вампир» бе заложил последната си паяжина, в която да хване последната си доверчива жертва – самия Хари Потър. Разиграването на дълго подготвяния малък етюд – горкичкият Хари, «убит» - но, всъщност, само зашеметен - от лошия магьосник Волдеморт, увлечен от наистина умъртвения вместо него хоркрукс в главата му, се появява пред очите на чакащия призрак, довлечен заедно с последната отделена някога «част» на Тъмния Лорд.

Тогава Албус, като една тарантула, ще примами глупавия, необучен, лековерен Хари да вземе хоркрукса и да се качи заедно с него на влака, който вече цяла година стои на перона и чака да отнесе към Ада грешната душа на мъртвия директор.

Но влакът няма да отведе към следващото му приключение стария мъж, напротив, той веднага ще се върне към живота в празното, но жива тяло на момчето. И, здравей, здравей живот!

Албус направи огромна, фатална грешка – сам си внуши и си повярва, че Хоркрукса ще е съвсем безпомощен и безсловесен.

Дребното детско телце, в каквото се материализира хоркруксът на призрачната разпределителна гара, обаче, бързо се съвзе и съвсем разбираемо разясни ситуацията на зашеметения Хари. Най-напред му обясни, че притежавайки Бъзовата пръчица, Възкресяващия камък и Мантията-невидимка, самият той е станал Владетел на Смъртта и няма защо да се качва на влака към Отвъдното. Най-вече на влака за Тази посока. Въпросът на Хари каква е пък тази специална посока накара дребното същество дълго да хихика и кашли, докато накрая не се смили и не каза:

– Към Ада, драги, към Ада.

Тогава потекоха въпросите, на които Дъмбълдор трябваше, задължен беше, колкото и да го беше яд, да отговори честно.

Раказът беше дълъг, за сметка на което брутален. За Хари нещата се свеждаха до няколко основни пункта:

– Ролята на самия Албус Дъмбълдор за смъртта на всичките му близки – баби, дядовци, родители, лели, чичовци, братовчеди...

-Ролята на Ордена на Феникса като терористична организация, създадена за да налага волята и решенията на Великия мошеник Дъмбълдор. Лично зо него, за Хари Потър, това беше група аутсайдери за Вълшебния свят, които се издържаха и контролираха еднолично от шефа на Ордена, т.е., отново се връщаме към споменатата персона на Директора на Хогуортс.

-Ролята на Албус Дъмбълдор в качеството му на Върховен Маг на съдилището Визенхамод, да се самопровъзгласи, в разрез с волята на родителите на Хари, за негов магически опекун и по този начин, получаващ правото да се разпорежда с Доверителния фонд, който родът Потър поддържа от векове за издръжка на своите издънки, докато достигнат вълшебно пълнолетие. Така Орденът на Феникса, и Дъмбълдор като негов едноличен ръководител, беше намерил безпроблемно и леснодостъпно финансиране.

-Ролята на семейство Уизли като първи подгласници на Великия манипулатор и негови верни, при това - многобройни - кучета-охранители, за отделянето му от всички хора, които биха могли да отворят очите на държания в неведение и пълно финансово и информационно ембарго Хари и да го научат на нужните за положението му неща.

-Ролята на най-близкото обкръжение на Хари – Рон, Хърмаяни, Джини, на близнаците Джордж и Фред - за неотклонното шпиониране, контролиране и дори – тровене. За да го държат непрестанно в полуобъркано състояние, невиното момче бе доведено до наркотична зависимост от ежедневното поглъщане на цял спектър отвари, елексири и микстури, някои от които – ограничавани стриктно от закона. Под неотклонния и благожелателен поглед на стария манипулатор, в храната, напитките, даже и в сапуните, които ползваше Хари, се добавяха тайно от всички любовни елексири, отвари за подчинение, за лоялност и доверие, за симпатия и привързаност.

Когато завари семейство Уизли в дома си на Гримуалд Плейс, Хари Потър едва се сдържа да не ги избие до крак. Но имаше причини да бъде особено предпазлив.

Беше съставил План. Можеше да надмине по машинации самия Албус Дъмбълдор. Тези три дни на отсъствие от Магическия свят бяха преминали из кабинетите и лечебниците на гоблините в Гринготс.

Всичко беше готово и трябваше да се задейства, но Хари не знаеше колко далеч можеше да стигне в планирането Моли Уизли. За нея нямаше само втори, трети или десети вариант. Тя изготвяше дългосрочни прогнози и имаше решения за всякакво развитие на нещата.

Отчуждаването на Хари Потър от тях заплашваше благополучието на многобройната й челяд, затова беше заложила тайно оръжие. Беше го скрила на такова място, че нямаше начим да не се включи.

Беше го разляла в стаята на Сириус – там където се нанесе Хари, когато се появи след тридневното си отсъствие. Беше го сварила да е гъст, за да се изпарява бавно и бавно да се натрупва в кръвта на момчето. Беше го варила тайно от всички по старата рецепта на баба си Прюет. Тримагичен любовен елексир – за забрава, за обич и за бърза смърт. Каквото им трябваше.

Няколко дни, след като остана сам на Гримуалд плейс, Хари реши да разчисти стаята си от старите вещи на Сириус. Не че все още го натъжаваха, не. Той страда известно време след смъртта на своя кръстник, но не беше нищо кой знае какво. Сириус не му беше кой знае колко близък. Човекът си отиде все така оклеветен и поруган, заради грешка, лепната върху репутацията му – все така обикновените вълшебници го смятаха предател и отстъпник, дясна ръка на Оня-който-не-бива-да-се-назовава. Престоят му на Гримуалд Плейс, в родния дом, не спомогна и за душевното му изцеляване. Продължаваше често да се обръща към своя кръстник с «Джеймс», което най-много разстройваше момчето. Но не допринесе за тяхното сближаване. А и многолюдното ежедневно, ежечасно присъствие на мотаещите се наоколо орденовци, на червенокосата пасмина и на Дъмбълдор, преди всичко, не им оставиха повече от няколко минути, които да прекарат насаме, да поговорят, да се сближат...

Когато Сириус падна през воала на Арката на Смъртта и първоначалният шок от загубата на единствения близък, Хари се успокои и реши, че не е и очаквал някаква реална промяна лично за него при този непрекъснат жесток контрол върху живота му. Най-много му докривя, че трябва отново и отново да се връща в омразния дом на леля си Петуния.

Така че, спокойно, без сълзливи емоции, събра старите мантии, плакатите, останали от горкия му кръстник, яркочервените драперии, пердета и завивки в няколкото празни съндъка, които довлече от тавана, нави килима, размести мебелите и така намери петното под леглото.

Беше голямо, засъхнало и мръснокафяво. На пипане не лепнеше, не миришеше на нищо. Изглеждаше старо и безобидно. Трябваше просто да се измие, затова Хари намокри един парцал и го изтърка. Нищо не остана върху лакитаните дъски. Изпраният парцал дълго съхна върху пречката, монтирана в банята, която младежът ползваше от няколкото седмици, изкарани в тази тъмна, просмукана от вълшебство къща.

Никой не го безспокоеше, той на никого не се обади. С помощта на гоблините от Гринготс и ритуалната стая, която намери след ясните и разбираеми указания на Валбурга Лейди Блек, надзираваща от портрета си всяка стъпка на невежия племенник, натрапената от Албус Дъмбълдор защита и Фиделиус върху дома Блек падна. На нейно място Хари издигна своя, изградена върху кръвта му, защита. Новия, много по-надежден Фиделиус, скри завинаги мястото на Гримуалд 12 от външния свят. Пазител на заклинанието направиха Кричър, който свърза магията си с новия, млад и достоен Лорд Блек.

Старата магия, вплетена при изграждането на сградата, прие новия си стопанин безпроблемно, защото Хари Потър беше внук на момичето Дореа Блек, по мъж – Потър.

Новите вещи пристигнаха навреме и направиха стаите много приветливи с бледата си гама и мириса на скъпи тъкани и прясно обработено дърво.

Седмица след приключване на преустройството, една есенна вечер, Хари апарира в Хралупата, без предизвестие, но силно развълнуван.

Месец по-късно той направи предложение на Джини Уизли да му стане съпруга. Сред семейството Уизли не можеше да намериш човек, когото да наречеш «изненадан».

Насрочиха сватбата незабавно и седмица преди тази на Рон и Хърмаяни.

Моли хвърчеше насам-натам и се чувстваше на седмото небе. Гостите се веселиха, пиха, пяха и танцуваха, подхвърляха пиперливи шеги към младоженците, които смущаваха Хари, но силно развеселяваха булката. Присъстваха всички грифиндорци, които бяха живели и се учили по едно и също време със щастливите новобрачни – над двеста млади, много от тях необвързани още, вълшебници. Алкохолът се ля като река, фойерверките осветяваха полето пред Хралупата и правеха нощта като ден.

Пияните и обезумели от веселбата, от облекчението, че лошото вече е зад тях, младежи току изчезваха сред гъстите храсталаци или в близката горичка.

Тази нощ бе създадено многобройно попълнение хогуортски ученици, които щяха да се срещнат след дванайсет години и с учудване да открият, че много от тях са с един и същи рожден ден.

Смъртта на Фред, единият от близнаците, през тази вечер бе забранена тема. Тази вечер се изпълняваха желания и сбъдваха мечти.

В малките часове развеселените и загубили всякакво чувство за приличие гости тръгнаха да изпровождат младоженците към частните им покои в специално поръчаната от Артър Уизли, тъста, многостайна палатка. Първи вътре влязоха булката и нейните тринайсет шаферки, за да я приготвят – считай, да я разсъблекат напълно – за страстната първа нощ. Отвън, младите мъже, заобиколили Хари, гръмогласно и едновременно крещяха и обясняваха на слисания новобрачен кое, къде, как и колко пъти да направи.

За съжаление на гостите, минута след като зачервеният от неудобство и смущение Хари, влезе в палатката, преди още да се присъедини върху обширното легло към младата си съпруга, получи тежки гърчове, дихателни спазми и силно сърцебиене. Умря в ръцете на недокосната с пръст Джини, преди лечителите от Свети Мънго да бъдат уведомени.

Не смъртта съкруши младата госпожа Потър и нейните многобройни червенокоси родственици, а съществуването поне на петдесет души свидетели, които видяха и щяха да свидетелстват, че бракът не бе консумиран.

Но тя беше сигурна в майка си и нейния ненадминат и слабоизвестен знахарски талант и не се безспокоеше много за съдбата на наследството, което бяха гонили дълги години. С консумация или без, бракът беше сключен, тя беше мисис Потър и това не можеше по никакъв начин да се промени. Значи, парите и съкровищата на фамилията Потър я очакваха. Щяха да й паднат в ръчичките като зрели круши.

Тогава малката Джиневра щеше да покаже на Магическия свят висота и класа. Вече виждаше пълните гардероби, пълните ковчежета, скъпоценностите, пътешествията, тълпите обожатели... Семейството й щеше да се опита да се облажи като я застави да му се подчинява. Но не-е-е! Има да вземат! Ще им подхвърли нещичко, все пак всички помогнаха да бъде уловен в мрежата малкия наивен глупак, но няма цял живот да ги храни, я!

Но, за да не се обърка нещо, трябва събитията да бъдат изпреварени.

Погребението беше насрочено на другия ден. Целителят, дошъл при първото повикване от Сант Мънго, установи смърт от изтощение, написа смъртния акт, изказа съболезнованията си и побърза да си тръгне от мястото. Целия Магически свят сведе глава в знак на почит и преклонение пред своя герой, но никой не си зададе въпроса защо един осемнайсет годишен млад мъж ще умре така внезапно. Нямаше разследване, защото роднините не потърсиха такова от Аврората. Гостите се изпариха яко дим и никой не задълба нито за причините, нито за последствията.

Но виновникът за това трагично събитие не беше по-слаб стратег от Моли Уизли. Беше се подготвил за всякакви превратности, за всякакви изненади. Нищо не му пречеше да състави и доста злокобни планове, както се оказа – ненапразно, а и нищо не му костваше, нему, Господаря на Смъртта, да пусне бомбата, която да взриви и разруши всичко по пътя си.

В Годриковата падина, на гробището, където в земята лежаха останките наДжеймс и Лили Потър, на Сириус Блек, на Ремус и Нимфадора Люпен, пред зеещия трап се бяха събрали стотици съчувстващи и страдащи вълшебници. В него, когато Слънцето се скриеше зад хоризонта, щяха да положат мъртвото красиво и младо тяло на Победителя, спасил Магическия свят от страшната заплаха на Оня-който-не-бива-да-се-назовава, Лорда на Съдбините, Волдеморт. Ритуалът изискваше след прочитането на молитвата, след прощаването, ковчегът да остане навън за символичната раздяла с белия свят. Когато се стъмни и здрачът падне над земята, щяха да затворят със заклинание ковчега и да го спуснат в гроба за дългия му вечен сън.

Тишината и унинието, царящи сред опечалените близки, бяха разрушени от появата на цяла процесия въоръжени до зъби гоблини, при отворения още ковчег, пред мъртвото застинало тяло на младежа, вкочанено и бледо. Това донесе арктически студена нотка на събитието. Тълпата, облечени в черно вълшебници, с опечалената млада вдовица най-отпред, в ужас се отдръпна от тракащите с металните си доспехи и страшни оръжия зеленокожи създания и се струпаха от едната страна на ковчега.

От другата му страна се строи воинствено настроената група гоблини.

Най-отпред излезе цивилен служител на банката Гринготс - мършав, плешив и сърдит -и с грачещ глас възвести, че ще чете завещанието на Лорд Потър.

Множеството се изненада от титлата. Множеството бе сразено от светкавичната реакция на Гринготс, веднага след смъртта на Хари Потър.

Светкавичната активност на гоблинксата нация уплаши нашата новоизпечена вдовица. Наличието на завещание, оставено от Хари, хвърли в студена пот и цялото останало семейство Уизли. Това листче хартия, изготвено и оставено при гоблините в Гринготс, светна като червена предупредителна светлина на слънчевия небосклон на Моли. Джини започна да мига на парцали и да рони сълзи, заплакала за пръв път след трагичната смърт на така желания си млад съпруг. Но, все се надяваше, че всичко ще е наред и самият Хари ще е разпределил авоарите си, като основният дял е оставил на нея, на своята «мила малка Джини».

Вниманието на всички присъстващи се прикова към рулото, което бе извадено от служителите на магическата банка.

Аз, Хари Джеймс, Лорд Потър, Блек и Слизерин, в ясно съзнание и чиста съвест нареждам следното:

1.В случай, че заявя желание да / или направо / се оженя за лицето Джиневра Моли Уизли, бъда тестван незабавно от гоблински лечител за наличие на отвари, принуждаващи ме да извърша горепосоченото деяние – Амортенция, Отвара за привързване, за пристрастяване, за привличане или какъвто и да е друг Любовен елескир, в моята плът, кръв, коса, нокти, пепел.

Членовете на семейство Уизли се скупчват целите пребледнели.

Тогава измежду групата облечени в брони дребни същества напред излиза облечен с дълга тъмнозелена роба гоблин с малко метално съндъче в ръка. Съндъчето е поставено в върху погребалната платформа, току до краката на мъртвия Хари. Съсухрена ръка с остри криви нокти отваря капака и изравя сребърен скалпел, с който изрязва дребно късче кожа от ръката на трупа. Стъкленица с прозрачна течност изниква на мига, извадена и подадена услужливо от придружаващия стария целител по-млад и пъргав гоблин. Късчето кожа е пуснато вътре и всички затаяват дъх.

-Ако Лорд Потър не е тровен – скърца гласът на стария - течността в стъклото ще остане прозрачна и няма да промени цвета си. Но, ако е отровен, даже ако му е давана и най-безобидната отвара против настинка или махмурлук, цветът ще се появи и по него ще разберем какво е пил самият Лорд или с какво е тровен.

По време на дългото обяснение, течността в стъкленицата е разяла плътта, отрязана от мъртвия Хари. Първоначално нищо не се променя, но след разбълникването, прозрачността се загубва и в течността се оформят три разноцветни слоя - наситено червен найотдолу, розов по средата и бял цвят – най-отгоре. Стаилото дъх стъписано множество въздъхва едновременно при тая недвусмислена гледка.

Кингсли Шеклболт, новия Изпълняващ длъжността Министър на Магическия свят, не се сдържа:

-Тримагичен любовен елексир, секрет на семейство Прюет.

Гоблинският целител кима съгласно с тежката си глава и се дръпва назад, отстъпвайки мястото си на мършавия си събрат, който чете завещанието.

Погледите на всички присъстващи се обръщат към възрастната представителка на червенокосото семейство – Моли Уизли, с моминско имеПрюет. Останалите от семейството са притеснени, но не изглеждат изненадани, само Джини е напълно съкрушена и изглежда като мокра кокошка – далеч не така наперена и заиграваща се с мъката, която показваше тук, на гроба на мъжа си. Изглежда така, сякаш гемиите й са потънали.

Хърмаяни Грейнджър, с подутото си от плач лице, отслабната и със смъкнати от мъка рамене, се отмества на крачка от притеснения си придружител, нейният бъдеш скорошен съпруг, Роналд Уизли. Погледът, който му хвърля е всичко друго, но не изпълнен с любов и обожание. Младият мъж посяга да я хване за ръката и да я дръпне към себе си, но момичето рязко отскача от него и прибягва зад гърба на мистър Шаклболт.

-Сега ще продължим с четенето на последната воля на покойният Лорд. – възвестява гоблинът и отгръща нова страница от свитъка.

2. Ако тестът за отравяне е положителен, отменям брака си с Джиневра Моли Уизли. Отричам я като съпруга, приятелка или позната. Нека нейната магия ми се върне като дълг на живота и помогне за моето съживяване.

Разтрепераната Джиневра усеща как нейната магическа сила, толкова приятно топла на усещане, изтича от нея като сияеща лента и потъва в трупа пред нея. Как можа да забрави магическия дълг на живота към Хари? Цялото й семейство го беше забравило, техният покровител, Албус Дъмбълдор, го беше пренебрегнал и сега тя, хваната натясно, трябваше да го изплати до последната капка. Да бъде проста магла, даже не и сквиб, а мръсна и долна магла!....

Златният пръстен, който вчера Хари, развълнуван, постави на пръста й при сватбената церемония, се изпари като мъгла. Джини само зяпа оголената си ръка и челюстта й ситно трепери.

Като притежател на всичките три Дара на Смъртта и по тази причина бидейки Господар на Смъртта, отнемам живота на децата, които Джиневра Уизли ще поиска да нарече мои. Нека тяхната магическа сила ми бъде отдадена като отплата за лъжата й и послужи за моето съживяване.

-Бракът не бе консумиран – извикват няколко гласа сред множеството.

-Именно – потвърждава и гоблинът-четец.

Бледата синкава лента, която се откъсва от корема на уплашената Джини за някои е пълна изненада, но не за всички. Има и такива, не малко млади мъже сред присъстващите, които ехидно се подсмихват. Смятаха Хари Потър за голям глупак, но се оказа, че е предвидил всичко.

Гоблинът продължава със завещанието:

3.Аз, Хари Джеймс, Лорд Потър, Блек и Слизерин, приемам под свое покровителство Хърмаяни Джейн Грейнджър, при условие, че не е омъжена и никога няма да се омъжи за Роналд Билиус Уизли. Като неин Лорд и Соверен й нареждам да направи тест за въздействието на любовна отвара или друго магически причинител, принуждаващ я към подобен брак.

-Херми, забранявам ти да правиш такъв тест, чуваш ли! Длъжна си да ми се подчиниш, аз съм съпругът ти – крещи зачервеният Роналд.

-Съпруг ли, Рон? Още не си такъв, затова стой настрана, да не те прикова на място с някой Ступефай. – отвръща силно развълнуваната вълшебница и опита да приведе в порядък купа тъмнокафяви къдрици, разстулуни върху целия й гръб до кръста.

Гоблинският целител пак излиза напред и заедно със своя помощник повтарят теста, проведен преди малко върху мъртвото тяло на националния герой. Този път вземат от пръста на момичето капка кръв и я капват в шишенцето с прозрачна отвара.

Наситено розовият слой, оформил се на дъното на стъкленицата, е доказателство за висока концентрация любовен елексир в кръвта на Хърмяни, а млечнобелият – отгоре, за изтриваща спомените отвара. Някои конкретни спомени.

Резултатът от теста говори сам по себе си – някой се е месил в живота й, в правото й на личен избор, отнел й е свободата, отнемал е спомени, изтривал е случки, срещи, разговори...

Хърмаяни е бясна! Не така – РАЗЯРЕНА Е!

В очите й заиграват мълнии, когато се хвърля с насочени напред нокти към оглупялото лице на червенокосия си бивш... да го кажем, познат.

- Роналд, мъртъв си! – крещи тя, но няколко души я улавят и не позволяват да извърши злодеяние, за което ще съжалява.

-Почакайте само един момент, мис Грейнджър – казва мистър Шаклболт – Нека завещанието бъде дочетено.

Здравият разум в това кртко изречение я връща на земята и позволява да се вземе в ръце.

Ако тестът за отравяне е положителен, изисквам от Роналд Билиус Уизли отплата за магическия му дълг към мен. Нека магическата сила му бъде отнета и ми се даде, за да помогне моето съживяване.

-Не-е-е! – крещи доскорощният пръв приятел на Хари – Не позволявам....

Рижавият младеж, ококорен и зяпнал, наблюдава как силата му се оттича към изтегнатото и покрито до гърдите с бял саван тяло. Заедно с магията в трупа се оттичат и всички ония дарове, с които е награждавал Покровителят – небезизвестния Албус Дъмбълдор – своето протеже. Отнемани оттук-оттам, предавани на Роналд, а сега – потънали безвъзвратно в опънатото студено тяло на Хари Потър.

Лишен от Своята магическа сила, от специалните крадени подаръци на Дъмбълдор, Роналд Уизли се изправя пред света в истинския си вид. Ей Богу, доста отблъскващ вид – безволево отпуснато сгърбено тяло, пъпчиво лице, покрито с големи розови петна на някакво кожно заболяване, малки, близко разположени очички, над които висяк тънки рижи кичури неравно изрязана коса. Жалка картинка.

4. Отнемам магическата сила на Артър Филип Уизли като отплата за жизнения му дълг към мен. Нека тази сила спомогне за съживяването ми.

Бащата и глава на фамилията Уизли мълчешком и с известно достойнство приема превръщането си в обикновен магл. Отдавна предчувстваше, че действията на семейството му спрямо горкото момче Хари, няма да доведат до нищо хубаво, но не можеше да се противопостави на Моли. Нищо не можеше да й каже, тя някак си, винаги вземаше връх над всичко.

5.Конфискувам и отнемам «Вълшебните шеги на Уизли» като техен финансов основател и генерален спонсор.

6.Нареждам всички парични тегления от личния ми Доверителен фонд, направени от Моли Уизли, по баща Прюет, да ми бъдат възстановени в едночасов срок. Върху всеки час закъснение да бъде начислявана 2% лихва.

-Но той е мъртъв – вика възмутено Моли – как може да нарежда. Той е труп, умря снощи, мъртвите не изискват, те биват заравяни.

Тогава гоблинът, стоял до този момент с наведена глава, рязко я изправя и озъбената му хищна усмивка убива надеждата в сърцето на възрастната вълшебница.

-Господаря на смъртта, мадам – проскърцва възторжено гласът му – няма как да е мъртъв, нали? Лорд Потър, стига сте се гаврили с глупавите вълшебници, моля! Време е да ставате и да ги подхващате от единия край.

И тогава изстиналото множество вижда страшна гледка – как бледото до този миг лице на мъртвеца се покрива с нежна руменина, устните му трепват в лека закачлива усмивка и две огромни зелени очи, като две ярки звезди на отмъщението, изгряват върху младото му лице.

Мускулестото тяло се изправя в едно бързо плавно движение, разкършва широки мъжествени плещи и някак си израства на височина. Хари, Лорд Потър, Блек и Слизерин оглежда мълчаливото множество и весело отсича:

-Напълно си прав, Грипхук, друже мой! Както винаги!


@темы: Хари Потър

02:06 

Хари Потър – опит за разбор на действието

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Хари Потър – опит за разбор на действието

Автор: kraa

Цикълът за малкия вълшебник Хари Потър е една от най-комерсиалните и успешни серии, писани някога. Книгата на Джоан Роулинг я разпродават няколко неща, но най-същественото от тях е добре замислената в детската история символика. Магията е отдавна използван във жанра фентъзи похват, но детско фентъзи, съвместимо с реалностите на двайсти век, написа Роулинг. Първоначално, героите бяха малки деца, с които се съпоставяха малките читатели. Магическата сила на невръстните герои опияни и отключи фантазиите на децата по света и те масово се вживяха в ролите на Златното трио – Хари, Хърмаяни, Рон. Техният могъщ покровител, директорът на Училищетоза вълшебство и чародейство Албус Дъмбълдор, изглеждаше като остров на сигурността, спокойствието и веселяшката вдетинена старост.

Би ми се искало Роулинг да беше разделила серията на три – за деца, за младежи и за възрастни. Писателката има доста силни страни, щом увлече цял свят подрастващи и доста по-големи хора, да четат и се вълнуват от серията за малкия и поотраснал вълшебник Хари Потър. Независимо от това, книгата има многобройни минуси, които при последните две книги от серията, стават направо непреодолими и водят до падане на авторитета на писателката и мотивираните атаки от страна на нейните поклонници към нея и книгата й. В прогресивен план това се оказва най-лошо написаната и, ще го кажа направо, опасна детска книга. Написана е лошо, защото със смяната на тематиката от детска към тема за подрастващи младежи, считано от четвъртия том нататък, нещата започват да се сгромолясват. Когато вече е наложително включването на елементи, характерни за литература, писана за възрастни, вътрешната логика и построение на историята вече куца и то сериозно. Какво нещо е само Тримагичния турнир! Персонажите от обикновени, макар и грешни хора, се превръщат в кръвожадни хищници, които хладнокръвно хвърлят в опасно за живота състезание момче, с цели три години по-младо и с цели три години по-недоучено от останалите състезатели. Всички са пасивни свидетели, неактивни наблюдатели, като зрители, подготвили се да наблюдават киноспектакъл.

Тримагичният турнир е като гладиаторски бой на арената, където всички са въоръжени, с изключение на един - Хари. А по пясъка се движат озъбени зверове – трима Смъртожадни се събират едновременно в Хогуортс – Барти Крауч, Сивиръс Снейп и Игор Каркаров. Люциус Малфой, друг последовател на Волдеморт, е в Съвета на Попечителите на училището, Хагрид отглежда непозната, месоядна фауна, сред учениците довеждат чудовищни дракони, които пущат срещу децата. Родителите и близките на същите тези ученици са сред публиката. Дюдюкат, викат, хулят вързаното на олтара четиринадесет годишно дете Хари – наивен, глупав, доверчив, късоглед. Човекът, който трябва да му е като баща – Сириус Блек, вятър го вее на зелена кобила – кога го разпознава като Хари, кога като Джеймс. Сякаш никой не вижда реалният Хари, всеки му е сложил някакъв етикет, надписал го е и така си го разпознава сред другита хора наоколо. За Магическият свят Хари е Момчето-което-оживя, за Дъмбълдор е „моето момче”, за Джини Уизли той е нейният бъдещ съпруг, за Рон Уизли почти винаги е Оня-който-има-всичко-за-разлика-от-мене. Отделен въпрос са семейство Дърсли, единствените живи родственици на Хари, за тях той дори няма име. Наричат го „изрод”, „луд”, просто”ей, момче” ако са в добро настроение.

Това вече не може и не бива да е детска литература, защото да се възпитават подрастващите като членове на дива глутница, да им се създава такъв опасен мироглед – че всеки трябва сам да се защитава, че никой за никого не е важен, ценен и любим, е нехуманно и античовешко. Така загиват цивилизации.

И Чарлз Дикенс пише за нещастни деца, и Виктор Юго, и Хектор Мало, но тяхната литература не е предназначена за детска аудитория и ако все пак някое любознателно дете се зачете и стигне края, там вижда как злото загива победено от доброто, вижда как главният герой се жени за героинята, която винаги и при всякакви катаклизми е плътно, вярно и неотклонно го следва и му помага да не се плаши от сенките в ъглите. Дори Дейвид Копърфийлд, въпреки, че следвайки доброто си сърце, изоставя любимата и се жени за болната, най-накрая се поправя и дава своята ръка и сърце на вярната любов.

В книгите на Роулинг всичко е изкривено, като образ в криво огледало.

Героите й с напредването на годините не порастват, по никакъв начин, никога. Ако направим съпоставка, в края на първия том, Хърмаяни е книжен червей, който е напълно лоялен и уважителен към Властта (хора, институции). Рон е безделник и магаре, което иска да получи от живота цялото удоволствие, без да си мръдне пръста и е последният, който подхожда за борбата на живот и смърт, дето предстои. Хари е герой, който е пасивен, нелеп и нескопосан – Герой на Магическия свят – да се смееш ли, да плачеш ли?

В последния – седми – роман от серията ( без епилога ), Хърмаяни е книжен червей, зациклен на респект пред властта, Рон продължава да е просто магаре, способно само да безделничи, а не да се бори с живота или със смъртноопасно ситуации, ако възникнат такива. За Хари, ако силно се втренчим и много силно го пожелаем, непременно ще ни се привиди някакво израстване на характера, само в случката, когато изведнъж! (олеле, хванете ме, вие, седмината да не се удавя) решава да вземе инициативата в собствените си ръце и отива да се предаде на Волдеморт и смъртта. Ако това може да се нарече инициатива.

По ирония на съдбата, има герои в серията, които се променят и израстват, но те са странични, второстепенни герои. Невил става смел. Близнаците стават отговорни момчета и започват собствен бизнес. Тонкс и Люпин се женят. Джини от срамежливо и нелечимо стеснително момиче се превръща в достатъчно (средно казано) атрактивна и популярна подрастваща девойка.

Светът на мощната и силна магия тук липсва. Разменят се единствено Експелиармуси и Непростими заклинания. Магическото познание се представя и изучава по разностранен и задълбочен начин, но не тук, в книгата, а във фенфикшъна, което даже не е смешно. Тъжно е. Намесването на реалността, не-магическата техника и оборудване, доубиват историята на Роулинг. Смъртожадните, Аврората и Орденът на Феникса все се бият, но като извънредно лошо организирани и зле подготвени групировки. Не съм изкушена във военното дело, но съм готова да се обзаложа, че САМО ЕДИН ВЗВОД морски пехотинци-сквиби, ще се справят с всички тях накуп. Добрата военна подготовка, която имат магълските войници, ще им даде тактическо, стратегическо и огнево преимущество над псевдо военните структури на вълшебниците и ще ги пометат като тайфун.

Що се отнася до романтичните неща, Хари Потър е най-често и горещо обсъждан във фендома, от сантиментална гледна точка, герой. При чифтосването, най-многобройни и най-отвратително написани са историите, в които Хари е с Джини. Причината за това е само една - очевидно, авторите на тези романси са хора с малък жизнен и личен опит в областта на отношенията между възрастните, поради което залагат на отработения от Роулинг вариант Хари/Джини. В описанието на отношенията между тях се разчита на личните среднощни фантазии, с надеждата, че могат да компенсират липсата на сериозни житейски познания. Честно казано, не мисля, че при възрастта, на която са героите, те са достигнали зрелостта (не говоря за физиологичните възможности), която е абсолютно необходима за романтични и плътски отношения. По тази причина считам, че всички онези холивари – войни между привържениците на различните чифтосвания и прочие – са абсурдни. Отгоре на това, се забелязва, че фикрайтерите, пробващи се да пишат фенфикшън към „Хари Потър...” са възможно най-младите в сравнение с другите фендомове.

Все пак, ако искам да избера да прочета романтична история, аз търся само такава, която ще е добре написана, с естествена вътрешна логика, от сериозен автор, който ще ме убеди, че познава любовта между хората лично и във всички аспекти. Моят личен опит ми е показал, че такива са историите, в които Хари е с Хърмаяни и никой друг в леглото с тях.

Има малка, брояща се на пръстите на едната ръка, група фикрайтери, които пишат много качествена литература от типа Хари/Джини. Но в своите работи те влагат в устата на рижото недоразумение реплики, по-характерни за Хърмаяни. Включват я в приключенията на мястото на Хърмаяни, карат я да се движи, да се държи, да има предпочитания и поведение на Хърмаяни. Не разбирам, защо не я нарекат Хърмаяни и да приключат с вибрациите?

Другият дразнещ ме в сериите момент е лицето Сивиръс Снейп. От това, което чета във фенфикшъна, оставам с убеждението, че го описват като „добро момче”, под въздействието и харизмата на единствения „добре” подбран артист във филмите за Хари Потър. Стига да се абстрахираме от факта, че възрастта на актьора Алън Рикман надвишава двойно тази на героя си. Няма значение дали ще четем книгата или ще гледаме филма, абстрахирайки се от таланта на Рикман, който направо унищожава екранното присъствие на всички други артисти и статисти, за Снейп мнението може да е само едно: Човекът е бясно куче.

Как иначе да наречеш учител, който систематично използва служебното си положение и се държи откровено грубо и хулигански с едно пострадало вече дете и то заради приликата му с неговия (мъртъв) баща? Този герой е недопустимо непристоен и аз харесвам фиковете, в които го отсраняват от работата, заради неадекватното му поведение. Но съм чела и дълги трогателни фикове, в които той постепенно, под въздействие на невинната и болезнена детска наивност на Хари, се променя и става дори приемен негов родител, напук на надувацията, носеща името Джеймс Потър, на когото пожелавам да се върти като вентилатор в гроба вовеки веков. Зрънцето доброта, скрито дълбоко в сърцето, оправданата и разбираема обида, която гложди Сивиръс Снейп, жалостта към погубената и погазена от тъпата Лили Еванс дружба, някак ме кара да не го виждам като абсолютно чудовище, в което се убеждаваме и от, понякога твърде съмнително изразена закрила на своите ученици, даже на ония, които ненавижда, дори и да превръща живота им в ад. Виждам го като жертва, която се е предала, но се гризе и скърца със зъби заради провала си. За него Хари Потър е изкупителната жертва.

Албус Дъмбълдор – о, това е цяла Вселена! Човекът е описан от Роулинг като Светъл маг в много напреднала старческа възраст – в смисъл, от гледна точка на между/вътре половите отношения, е прегоряла крушка. Т.е., безобиден. Но, както пише в Библията, не по думите, а „ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ” – тях, чедата на Дявола. Искам да съм кратка, но как да съм такава, като в подкрепа на моята теза, която след малко ще озвуча, трябва да цитирам целият текст, написан от Роулинг. Най-кратко казано, човекът е хомосексуалист, Роулинг го казва в едно от интервютата си. Какво лошо, стига да стои далеч от училищата и младите хора. Защото, с напредването на възрастта, хомосексуализмът може да се изроди в педофилия. Има поне шест момчета в серията, които са под ударите на съмнението, защото близкото и доверително общуване с посочения Албус Дъмбълдор напълно са осакатили или направо са прекъснали живота им. В хронологичен ред това са Гелерт Гриндевелд, Томас Ридъл, Сивиръс Снейп, Сириус Блек, Джеймс Потър, Хари Потър. В групата не слагам Артър Уизли, защото там нещата са доста размити, предвид приликата между Артър и Албус. Младият Албус е абсолютно риж, Роулинг го пише. Това, разбира се, е несериозен аргумент, в подкрепа на неозвучения ми намек, ако историята не съдържаше недвусмисленото фаворизиране от страна на Великия маг на двайсти век Албус и т.н. Дъмбълдор спрямо семейство Уизли. Съответно, те са му абсолютно верните кучета, предани до краен предел, разчитащи на подкрепа и поддръжка от негова страна. Съмнително, нали?

Но да се върнем към пожертваните момчета – гледам имената им и се чудя кой от тях, защо и доколко е най-пострадал. Несъмнено, единственият оцелял е Хари, но само защото Албус успя вовреме да си отиде в отвъдното, да си поеме към следващото приключение. В противен случай, силно се съмнявам дали щеше да оживее за епилога и дали нямаше по това време да го полагат в гроба и вече наистина, всичко да е о`кей! Но какво прави духът на Албус на границата между живота и смъртта? Какво чака, защо вече не учавства в своето ново приключение? Дали защото характерът на това приключение не го плаши? Или е там, на призрачната гара, защото е заложил капан и причаква да хване в него онова абдал-момче, Хари? Въпроси, въпроси? Никой не ни дава отговори.

Специално внимание искам да обърна на момчетата Потър – Джеймс и Хари. Джеймс е единствено дете в чистокръвно семейство, майката на което е по баща Блек. Блек – семейство тъмни вълшебници, издигнали чистокръвността почти в ранг на божественост. Със своите тъмни семейни тайни, секретни библиотеки и богати имения. Не мога да си представя момиче Блек от поколението на Дорея да влезе в бедно семейство от рода на „чергарите” Уизли. Не, фамилията Потър е несъмнето съизмерима по богатство с тази на Блек. Следователно, (както ще се изразят математиците) за да тръгнат нещата така, както ги описва Роулинг, родителите на Джеймс трябва вече да са щастливо и удачно мъртви, когато той дотолкова залита по маглокръвката Лили Еванс, че даже се жени за нея. Действие, определено внушено отвън, защото чистокръвният маг Джеймс няма начин да не е осведомен, че женейки се неравностойно, снижава статуса на следващото поколение Потър. Синът му Хари ще е полукръвен. Като другите двама.

От друга страна, манията на Албус Дъмбълдор да отглежда определен тип момчета – без тежест и с нисък статус в Магическия свят, поради нечистата си кръв – Томас Ридъл, Сивиръс Снейп, Хари Потър – е задоволена с последващата след Гриндевелд серия Тъмни Лордове, белязяни, омърсени и озлобени. За да е насаме със „своите момчета”, както ги нарича, Дъмбълдор отстранява чистокръвните им защитници – семействата Гонт, Принц, Потър, Блек – и ги отглежда в сурови, враждебни и унизителни условия. За всичко това пише в книгите на самата Роулинг. Нещата в Магическия свят са така подредени, персонажите са на ония места, на които ги е поставил не авторът на историята, а Албус Дъмбълдор. Джоан Роулинг сякаш е член на семейството Уизли и играе по свирката на Великия Бял Маг.

За читател с достатъчно ум и жизнен опит, картинката изглежда твърде мрачна. Всички възрастни са оплетени в мрежата на централната за повествованието персона – Дъмбълдор и игрят на страната на лошите, на Тъмната половина. А самият Дъмбълдор е наистина велик, но не бял а направо Черен Лорд. Пише го в книгите на Роулинг, не явно, а опосредствано. Наистина, как да не се съгласиш, че общество, което хвърля срещу маниакален убиец едно малко чуждо дете - сираче, непосветено в играта, но жертвано с чиста съвест, като на сатанински ритуал, което лицемерно нарича свой „Спасител” и „Герой”, е от тъмно по-тъмно? В средата на историческата сцена е застанал той, страшната черна фигура, облечена в ярка копринена мантия, с очила-половинки, зад които святкат ли святкат остро сини вперените в душата ти очи и те четат като отворена книга. Шапката на главата му наподобява златна корона, столът, на който го поставя писателката във филмите си е златен трон. В книгата писателката тя изкуствено разделя възрастните, дори подрастващите и децата на добри – официално онези от тях, които покрепят Дъмбълдор и лоши – онези, които му се противопоставят. Дъмбълдор е като вододел в Магическия свят, спрямо който нещата са тъмни или светли. Не зная дали Роулинг разбира, поне не съм я чула да говори или да пише по този въпрос, че това разеление се е състояло, когато Дъмбълдор излиза на сцената на събитията – преди век, век и нещо.

Оглеждайки сюжетната линия, персонажите и сблъсъка върху страниците на книгата за Хари – малкият вълшебник – аз виждам само два типа герои – лоши и много лоши. Дори като деца, творенията на Роулинг будят доста дискомфорт с вътрешното чувство за справедливост у всеки нормално мислещ човек. Главният герой в началото, в първите три книги е жалък, много глупав, неориентиран, мързелив и елементарен. В петата книга става опасен за себе си и за обкръжението си, в шестата – обкръжението му го улавя в жестока паяжина, в края на седмата – го изяжда. Точка. Женейки се за момичето Джини, той се самоотрича, самоизтрива се от играта, обрича себе си и Вълшебството като цяло на бавен регрес и тиха, неусетна смърт. Погледнете как изглежда перон 9 ¾ в първата книга – едно приказно, пъстро и магично място, платформа, на която започват мечтите. Вижте същия перон в края на последния филм – безлично сива, почти черно-бяла картина, в която виждаме едни обикновени, ежедневни, старомодно и грозно облечени хора, които сякаш са загубили своята искра живот. Всеки е потънал в своите тъжни мисли, няма радост, няма слънце, няма пъстри мантии, островърхи шапки... Просто магли, изпращат децата си нейде далеч, в неизвестността.

Край на приказката. Официално добрите са победили...

Питам се – кои бяха добрите?

И се сещам за откачения Доби, за верния Кричър, за Хедуиг, която загина...За Нагини, която не измени на своя Повелител, за Флъфи, кучето с неизвестната съдба...

Приказка, в която няма хора за положителни герои, а само сред магическите създания могат да се намерят нежни добри персонажи, не е прикамка за лека нощ. Не е и за деца. Не е дори за възрастни, защото за нас, възрастните, недостатъците й са много повече от достойнствата.


@темы: Хари Потър

21:36 

Какво не трябва да се прави във фикшъна – списък заповеди по Raining Ink.

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Какво не трябва да се прави във фикшъна – списък заповеди по Raining Ink.

Авторът дава разрешение текстът да се преписва и поставя свободно, за да бъде четен от максимален брой читатели. Това ме ентусиазира да преведа заповедите.

http://www.fanfiction.net/u/1944343/Raining_Ink

1.Случайно да се създаде Мери-Сю. ( иди на Google и виж какво е това Мери-Сю.) Ако е необходимо, създай, но само една. Но ако ще го правите, проумейте това и ни предупредете в резюмето към фика.

2.Решете дали ще описвате героя си като Инфантил или като възрастен, пораснал персонаж. Уважаеми Hurt/Comfort-автор, ако вашият вече шестнайсет-годишен герой продължава да скимти, стиснал плюшена играчка, вперил в хората „пълни със сълзи уязвими очи”, смучейки големия си палец, т.е., държи се като малко дете, най-вероятно да предизвикате позив за повръщане във вашите читатели. Това е синдромът на „насиленият Хари Потър”-фенфикшън, особено в групата на Severitus/Sevitus. Но това не е никак симпатично. Това е противно във най-висока степен.

3.Има очевидна секс-сцена, във всяка глава. Аз зная. Шокиращо е, нали? Но много от нас са любители на точно този тип фенфекшън. Трябва ни само да преровим цял куп откровени сцени, за да се доберем до сюжет със самородна идея (макар че в почти всеки фик има малко сол от реално нова сюжетна линия, дори самият автор да не го осъзнава), но на мен това не ми харесва. В краен случай, дайте информация за това в резюмето, за да мога в масата истории, включени в архива, да открия онази, която ще преместя от група А към група В.

3,5.Във ff.net има явни секс-сцени. Това рейтинг М ли е? Дали това е М, а не NC-17. Не са еквивалентни. Аз се чувствам разгневен по този повод, въпреки че, дори да забележа, никому не се отчитам. Ако сте решили да достигате такива крайности, съобразете се, че в този сайт влизат доста 12 и 13 годишни деца. Мисля, че имаме това задължение, да опазваме чисто това място. А, ако все пак решите друго, поставяйте нужното обозначение.

4.Ако сте зле с английската граматика, не пишете без бета-читател. Не се стеснявайте. Има много хора, които са зле с англ. Граматика. Бета-читателите са мили, любезни и всеотдайни, така полезни за вас, че по някое време ще почувствате пробождане вътре, в сърдечната област, когато и за вас се появи един такъв. Ако сте особено зле, потърсете си два бета-читателя. Това ще е добре за вас. Ще е добре за историята ви. За вашите читатели. И, мога да ви обещая, ако всичко граматически и орфографически е добре, ще имате и повече отзиви.

5.Много е лошо да се плагиатства или да се цитират пасажи от оригиналната книга или от друг фенфикшън. НИКОГА НЕ ГО ПРАВЕТЕ. Уверен съм, чесъществуват поне няколко основателни причини да не го правите. Никога, никога не бих чел такава работа. Може да е много забавно как отговаря Драко Малфой на въпросите на Хари още в първата глава на първата книга – ХП и ФК. Супер. Но вие нямате право да напишете за това, без да изкопирате както основната книга, така също и огромно количество други работи. Срещал съм цели глави, изкопирани от самия роман.Този факт, че „писателят” се е проявил като машинописец, не означава, че някой може да прочете историята на оригиналния автор, без да си плати за това. Това се нарича плагиат, а не фенфикшън. Това е незаконно, неетично и глупаво.

6.Не използвайте своя разказ за политическа или пелигиозна платформа. Ако смятате да го направите, сложете си го на страницата на вашия профил, а не в устата на вашия персонаж. В действителност, Хари Потър не се интерисува дали вие сте като Сара Пейлин или не. (Честно казано, нито един от другите също не му е интересен.)

7.Не пишете сцени за насилие и злоупотреба, само за да угодите на хора с разрушена психика. Насилието е сериозен проблем. Не си правете майтап с него. Ако все пак имате намерение да го включите в повествованието, за да внесете „интрига” или за да предизвикате жалост към своето протеже, така че да се разбере кога той/тя ще започне на шестнайсет годишна възраст да разнася плюшено мече и да си смуче палеца, вижте т.2.

8.Не повтаряйте канона. Сериозно? Това е фенфикшън. Ние сме запалянковци. Ние не се нуждаем от вас да ни разказвате подробности, неразличаващи се по нищо от канона за това как Хари Потър е израснал при Дърсли или как Пърси Джаксън се е оказал в действителност полубог. Това и сами го помним. Вие напишете нещо ново.

8,5.Не пишете 8,5а.е. текст, в който не става нищо ново. Представете си, че в резюмето се казва, че Хари е реинкарнация на Мерлин, изпратен на Земята, за да я спаси от извънземно нашествие, а Волдеморт – лидер на армията от извънземни жени-агресори. Жестоко! А после, с помощта на цели 100 000 думи, че и повече, персонажите правят точно същите неща, които и в канона. Волдеморт може да е чудовище с розови пипала, но ще постъпва по същия начин, познат ни от книгите. Даже диалозите ще се повтарят. Това ме побърква.

9.Не пишете само диалози. Срещам все повече и повече подобни работи. Зная, че е много по-лесно и прами главите да изглеждат по-големи, но така ли е в действителност? Диалогът е значим, когато е стъпил на върха на едно хубаво изложение. В противен случай, вие се опитвате да построите пирамида от върха надолу.

10.Бъдете зли. Това се отнася както за тези, които пишат, така и за онези, които четат фенфикшън. Това трябва да е весело. Това трябва да е дружелюбно. Ако вие сте един от тези, които искат да излязат сухи изпод душа, докато всички други са вир-вода, се заблуждавате. Ние не се нуждаем от вас. Критиката трябва да е конструктивна, чужда на какъвто и да било плагиат и вие никога не бива да кълвете някого, само за да го гледате как кърви.


@темы: Хари Потър

03:52 

ПЕТУНИЯ СЕ НАМЕСВА

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

ПЕТУНИЯ СЕ НАМЕСВА

Днес Грифиндор отново победи в мача по куидич, Хари Потър, както си му е правилото, отново не изневери на себе си и на своите почитатели и съвсем навреме хвана снича.

В Общата стая на лъвския факултет се подготвя грандиозен празник. Няколко кашона пиво е натрупано в средата на помещението, а за Хърмаяни не е тайна, че някъде, в някоя от стаите на момчетата са скрити и запаси от огнено уиски. Колин Криви е организирал дребосъците от малките курсове да довлачат от кухнята толкова почерпка, колкото могат да пренесат, а това значи много. Не. МНОГО! Съучениците на Хари от шести курс са украсили с плакати всеки квадратен сантиметър от стените.

„Грифиндор е велик”, „Хари Потър е велик” , „Лъвове, царе!” и т.н. повдигат и без това еуфорията сред червенозлатния дом. Веселата музика, която върви по магическото радио е усилена на МАХ и групи петокурсници унесено се друсат под звуците на ритмичната песен. Хърмаяни е убедена, че е единствена в целия факултет, която не е обхваната от радостното настроение. Напротив! Мислите й са концентрирани върху една едничка мисъл – очакването. Тя е седнала с лице към входната врата и чака Хари да дойде от съблекалнята. Цял месец събира сили и убеждава себе си, че трябва да вземе нещата в свои ръце, иначе нищо няма да се получи. Нейното другарче – Хари Потър – макар да е вече пораснало момче, макар да има вземане-даване с най-интересното момиче от Рейвънклоу – Чо Чанг, едва ли ще забележи сам промяната в отношението й към него. Те, момчетата, са толкова едностранчиви, че и чисто гола да се разходи пред очите им, те ще забележат само, че не носи обичайната купчина книги, а, следователно – не си е написала домашното – ерго, няма от кого да препишат.

Време е да се покаже на това заблудено момче, че тя, Хърмаяни Грейнджър, е вече голямо момиче и си е избрала партньор – а именно него, Хари.

Така, потънала в мисли, къдрокосата девойка се унася в лека дрямка и прави най-голямата грешка в краткия си седемнайсет годишен живот. Пропуска влизането на желания обект, тъмнокосият герой на вълшебния свят и любим приятел в частност, през портрета на Дебелата дама. Но и друго едно момиче е дебнало завръщането на героя на днешното тържество – Джини Уизли. Без да обръща внимание на търсещия зеленоок поглед на момчето, на това, че този поглед не се задържа повече от секунда върфу самата нея, а продължава да подскача, докато не намира обекта на своя интерес – задрямалата върху дивана своя съкурсничка Хърмаяни, червенокосата лудетина изпищява и се хвърля на врата на стреснатото момче и впива уста в неговите устни в страстна целувка.

Момчето е така изненадано, че не успява да отреагира по никакъв начин, освен да прихване младото момиче през кръста и над рамото й да гледа в широко разтворените кафяви очи, изпълнени с безутешно разочарование, на своята вярна приятелка.

Хърмаяни ще съжалява за по-нататъшните си действия цял живот.

Цели две минути стои изправена и наблюдава как най-желания за нея човек, който допреди съвсем малко е можела да получи за себе си, изведнъж бива отделен от нея зад непристъпна стъклена преграда, през която може само да гледа, но не и да пипа. Отчаянието я завладява със непреодолима сила, която я разбужда от вцепенението и я подтиква към следващите, решаващи за живота й действия.

Тя се промъква през множеството, което се втурва между нея и Хари и се отправя към входния портрет. Никой не обръща внимание на притихналото и отчаяно момиче, така че, тя, необезспокоявана, напуска Грифиндорските общежития.

Библиотеката е празна и хладна, но това напълно отговаря на настроението й. До една от масите силите я напускат и тя присяда на най-близкия стол. Кръстосва ръцете си върху масата и отпуска глава върху тях. Зад притворените й очи преминава отново омразната сцена – Джини залепила устни върху устните на Хари. Пустотата прониква дълбоко в сърцето на покрусеното момиче и сълзи потичат по бледите й бузи.

„Какво да правя?” – мисли тя – „Нищо не ме задържа повече тук. Никой не ме интерисува, никого не искам. Никой не ми е близък. Всички ме използваха, всички ме предадоха. Проклети вълшебници, как нямат капка джентълменско чувство! Хубава беше Хърмаяни да ги измъква от проблемите, в които те сами затъват, но когато избират момиче, а-а-а, Хърмаяни ли? Тоз книжен червей! Та тя не е момиче! Ето, Рон, например. Хвана Лаванда и само се смучат и лигавят пред очите на всички. Пред моите очи! Сега и Хари, да му спасявам живота и задника всяка минута, да го дърпам нагоре, да уча и се старая заради него, а той – Джини. Подлец!!! Неблагодарник!”

След известно време къдравото момиче отмята решително снопа коса, паднал върху очите й назад и погледът й спира върху мастилницата и снопчето чист пергамен върху масата. Тогава закипява бурна дейност. Грабва решително един лист и почва трескаво да пише писмо до родителите си.

Здравейте, мамо и татко.

Пиша ви, за да ви съобщя, че повече не искам да уча в Хогуортс. Разочаровах се от Вълшебния свят на Британия, хората са себични, неблагодарни и отмъстителни. Най-вече, мъжете не са джентълмени, а подлеци.

Хогуортс не е единственото вълшебно училище в света, има сигурно десетки други. До утре ще реша в кое от тях ще си продължа образованието, но до една седмица изчезвам от тук, защото не мога повече да живея на един остров с хора, които само те използват, а нищо не ти дават в замяна.

Много ви обичам, ваша Хърмаяни”

Без да се бави, младото момиче напуска библиотеката и не след дълго малка сива сова отнася писмото към родния й дом.

Тъй като не желае да се върне обратно в общата грифиндорска стая, където да гледа чуждото веселие и своите момчета, които тя направи хора, в ръцете на други, Хърмаяни се качва на седмия етаж и след минаване три пъти покрай портрета на Ядосания Варнава, прониква в Необходимата стая – Стаята „Иди ми, дойди ми”, както я наричат Хогуортските елфи.

Там вече я чака красиво легло с хладни завивки, в което тя се хвърля, както е облечена, само си изритва обувките наляво и надясно, и след пет минути заспива и цяла нощ сънува че лети като птица.


@темы: Хари Потър

04:16 

По съвета на лелята

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

По съвета на лелята

Вече две седмици Хари Потър е на Привит Драйв 4. В, преди това, омразния дом на леля си Петуния, по мъж – Дърсли. Дори и мъртъв, директорът, Албус Дъмбълдор, продължава да управлява живота на младежа, без ни най-малко да се съобразява с желанията и интересите му. Указанията на Великият мгьосник, глава и ръководител на Ордена на Феникса, са закон и свята заповед за всеки негов член и предписанието Хари да живее поне един цял месец при противните си родственици, се изпълнява и натрапва на младежа със силата и неотменимостта на природно явление.

Естествено, никой не се интерисува от мнението на самия потърпевш. Въпреки огромното нежелание и отвращение към стерилно чистия – основен принос за което има самият Хари – дом на семейство Дърсли, порядъчно голяма група възрастни магьосници, до един - аврори, до един - непознати и до един – членове на Ордена на Феникса, го причакват на Привит драй и го обричат на самотно заточение за цял един месец.

Планът на Ордена е в края на този месец Хари да се премести в Хралупата, семейното жилище - ако нелепата постройка, държаща се единствено на магия, можеше да носи гордото име „дом” – на семейство Уизли, за да вземе участие в знаменателното събитие – сватбата на Бил Уизли и Фльор Делакур. Винаги, до това последно лято, момчето идваше в Хралупата при семейството на училищния си приятел Рон, с най-голямо удоволствие.

Съвсем нови мисли витаят из тъмнокосата глава на Хари през тази ваканция. Смъртта на Директора Дъмбълдор донесе странна перспектива за обкръжаващите го хора.

Моли - майката на тълпата рижави младежи – беше за Хари най-близкото до понятието „майка”. Винаги бе демонстрирала и високо огласявала своята слабост към тъмнокосото момче, привързаност, твърде неуместна в този случай. Та какъв й беше Хари Потър, съвършено чуждо дете, на нея, майката на цели седем свои деца? И за каква цел й беше нужен той, та така да се старае? Пълничката жена беше вечно заета в кухнята с приготвянето на някаква вкусотия в безбройните съдове и съдини, събираше на масата многолюдната си челяд ,както и всеки, който дойде – Дъмбълдор, Люпин, Тонкс, знайни и незнайни членове на Ордена. Кухня, в която непрекъснато някой се хранеше, имаше нужда от яко финансиране. Как ли стигаше оскъдната заплата на Артър за изхранването на тълпата, да го кажем – столуващи?

Артър Уизли – бащата – винаги удивен от машинарийките на маглите, унесен в своите изследвания, до сълзи трогваше детското сърце на Хари с нелепата представи как работят купищата боклуци, довлечени от възрастния мъж в дървената барака зад къщата.

Близнаците – Фред и Джордж – вече пораснали и отделени, с помощта на самия Хари -трябва да се каже - от семейството, но често появяващи се тук, при своите близки, си оставаха най-ревностните почитатели на куидичния талант на рошавото тъмнокосо момче.

И Джини, малката Джини, която за една зима от вятърничаво момиче, ветреещо се из коридорите на Хогуортс, яростно флиртуващо с всичко, що носи панталон, изведнъж зае централно място във вселената на Хари. Изведнъж, някак за едно поемане на дъха, малката сестричка на най-добрия приятел, се превърна в нежна любима.

Но това беше преди. Сега всичко беше по новому и Хари смяташе да поднесе неочаквана, гръмотевична изненада на целия Магически свят в Англия.

Особено след разговора с Петуния. С Върнън, с Дъдли и накрая, с всички заедно.

Разговор от душа, такъв, какъвто водиш само веднъж в живота и само със своето семейство.

Ретроспекция

Изведнъж всичко рухна. Дъмбълдор, старият наставник бе убит пред очите му от най-ненавистния учител на света – страшилището от Подземията, Северъс Снейп. Няколко дни след това беше и погребението. Всички плакаха, плака и Хари. За себе си.

Но преди това усети как светът около него някак посивя и изгуби своя огън. До преди гибелта на директора, животът на младежа беше изпълнен с адреналин, страсти и пориви. Идващи изведнъж, като гръм, стоварваха върху неукрепналия му организъм своята лавина и той потъваше в своите идващи едно след друго приключения - страшни, опасни и неотменими като природно явление. Налитаха по единично и вкупом, нарушаваха подреденото ученическо ежедневие и го хвърляха неподготвен, недорасъл, недоучен в страшната приказка на възрастните, където му отреждаха на него, детето – младеж, централна и най-важна роля. Тази на Спасителя.

На другата сутрин след нападението на Смъртожадните, когато Хогуорст загуби своя дългогодишен ръководител, Хари Потър се събуди отпочинал, успокоен и изненадващо претръпнал към голямата загуба. Десетте часа сън бяха възстановили напълно младия му организъм и въпреки че почувства леко клъвване на съвестта в душата, с ведро сърце, стана и закуси до пръсване. Не пи нищо, освен вода, но яде от всичко. Сам на масата на Грифиндор, необезспокояван от своите съученици и приятели, той има възможност да се огледа наоколо, да прецени по лицата на малкото ранобудници от другите факултети за настроението, което цари сред учениците му. Това, което видя, го изуми. Въпреки, че младежите изглеждаха стреснати и, донякъде, уплашени, животът за тях продължаваше. Никой не се беше отдал на вселенска скръб и отчаяние, всички гледаха спокойно напред. Просто, имало е някакъв катаклизъм във връзка с нападението на Смъртожадните, но това не интерисуваше комай никой друг, освен неголемия брой грифиндорци, родителите и близките на които имаха отношение към Ордена на Феникса.

За другите хора сблъсъците между Дъмбълдор и Волдеморт бяха неща от друга Вселена -тая, в която те живееха, си имаше свой, ненарушим ритъм, с други константи. Не съществуваше вълшебство в света, което да засегне устоите на Магическия свят.

Тази констатация потресе Хари, сякаш видя живота си под друг ъгъл. Всичките шест години тук, в Хогуортс и десетте години в магълския свят му се предсавиха в нова светлина. Видя се като куче, порода питбул, родено и отглеждано само за бой и неминуема смърт. В играта бяха включени, съзнателно или не, с тяхно съгласие или без да са уведомени, всичките му близки и приятели. В подготовката за централния сблъсък между двете враждуващи фракции в Магическия свят, участвуваха няколко поколения магьосници – родителите му и техните родители, родителите на Драко Малфой – Люциус и Нарциса, както и техните родители вкупом, като семейство Уизли и роднините и братята на Моли, кръстникът му – Сириус Блек, Ремус, родителите на Невил, семейство Тонкс и колко ли още други, за които нямаше представа! Изправени едни срещу други, защитаващи с живота си идеи, натрапени им отвън. Защо трябваше да се разиграва цялата тази баталия в Магическия свят, да се създават ордени – на Смъртожадните, на Феникса, на кукумявката и на левия ми чепик? Не беше ли ясно на всички, че магълската култура и технически достижения неминуемо трябва и ще навлязат в живота на целия Магически свят и ще го променят? Какво лошо има в това?

Дали пък противопоставянето не се коренеше в нещо съвсем друго, нещо, което Хари не улавяше и не проумяваше, поради оскъдната информация, с която разполагаше? Имаше ли човек, с който можеше да се посъветва, човек, непринадлежащ към нито една от двете противни фракции – Смъртожадните на Лорд Волдеморт и Орденът на Феникса на покойния вече Албус Дъмбълдор? Къде да намери този независим, необременен маг или магъл, който да му разясни основите на политическата битка между двата лагера, без да натрапва своите пристрастия върху младия магьосник, когото всички наричаха Момчето-което-оживя.

Оживя, но докога? И защо, след като успя да се спаси веднъж, да рискува и да се хвърля в огъня на борба, която не го вълнува?

Какво ще стане сега, когато сърцето на противостоянието изчезна, когато самият Дъмбълдор напусна играта? Как ли ще реагира Волдеморт, дали няма да се откаже от „войната”? Сега, когато подбудителят на промените, довели до недоволството сред чистокръвните и техните неадекватни изблици на агресивност, е мъртъв – няма ли да настъпи полека-лека релаксация и утихване на страстите? Както и улягане и затихване на противоречията?

Въпроси, въпроси... Но къде да намери отговорите?

Останал така на масата, с пръсти, забити сред поотрасналите му черни кичури, Хари се чувства дълбоко раздвоен. От една страна, да бъде лоялен, дори и в помислите към своите досегашни приятели, да е съпричастен, да е последователен в действията си. От друга страна все по-силно го налягаше съмнението дали не е увлечен в игра, която всъщност не е негова. Нали? Какво общо има той с противопоставянето на старите нрави, представители на които са чистокръвните вълшебници в Англия, и новите повеи на прогреса, донасян най-редовно с разроилото се множество маглородени млади вълшебници? Защо трябва да има такова яростно и непримиримо противопоставяне между едните, водени от Лорд Волдеморт и другите, предвождани от Директора, всъщност вече мъртъв, на Хогуортс? И защо мястото на Хари е да бъде там, между двата враждуващи лагера и да яде шамари и от двете страни? Защо да бъде животно за жертвоприношение, отгледано сякаш за храна на зъл и кръвожаден хищник?

Друга една мисъл разтревожи Хари още повече – до тази сутрин не беше съобразявал в какъв вакуум минава живота му. Привит Драйв, Хралупата, Гримуалд Плейс, Диагонали, Хогуортс. Никъде другаде.

Семейство Дърсли, семейство Уизли, няколкото необщителни Орденци на Гримуалд, Рон, Хърмаяни, Джини. И Луна, но тя е толкова отнесена, че и да е наоколо, няма полза от нея. Невил е вечно уплашен и нищо смислено не можеш да споделиш или научиш от него.

Наоколо са най-вече Рон, Джини и Хърмаяни. Никой друг не се приближава, не сяда да разговаря, не споделя с него. Освен нищо незначещи реплики от типа „Как спа?” , „Какво ще имаме за закуска?” и прочие разменени фрази, Хари не си спомни някога да е разговарял с Дин Томас, например. Или с някой от другите факултети – Тери Бут или Антъни Голдстоун – Сюзън Боунс или Джъстин? Кога е разменял с тях повече от една-две думи?

„Какво говори това – попита се сам Хари – защо животът ми е така ограничаван? Дали, за да не страда никой, когато ме убият?” Това последно заключение го завари напълно неподготвен с логиката си. Тогава се запита, защо никой не е така тактичен с Рон или Джини, с Хърмаяни? Дали защото нищо не значи за тях или пък компенсацията, която ще получат след смъртта му, ще ги удовлетвори напълно? Дали всичко не е било предварително уговорено?


@темы: Хари Потър

21:44 

Доктор Грейнджер советует свою дочку

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Доктор Грейнджер советует свою дочку

Автор: kraa

Бета: нет

Рейтинг: джен, гет - посвящается Бастет

Пейринг: ГП/ГГ

Самари: Летом, после пятого года, д-р Эмма Грейнджер разговаривает со своей дочери о жизни.

Отказ: Все герои принадлежат своей создательнице – мадам Дж.К.Роулинг и как бы мы ее ни критиковали, они никогда нашими не будут. Ей принадлежит и Волшебний мир и милионы, которые он ей принес. Не ищу для себя денежные облаги, хотя не помешал бы миллион или два, просто хочу хороший сон и ненавязанные ничем – магически, зельем, чарам, отношения. Мир должен быть гармоническим, добро победить зло и зверски его убить.

Д-р Эмма Грейнджер посмотрела на кудрявую голову дочери, отпущенной на скрещенных руках в отчаянии, на тресущиеся плечи, покритые тоненькой ночнушки и сердце матери облилось кровью. Ее рвануло обнять девушку, но в последний момент сдержалась – пусть в этот раз Гермиона сама с собой справится. Иначе, когда матери поблизости не будет, не сумеет справиться с проблемами. Пора дочурку поистине взрослеть и принимать свои решения не вспылку, а после всестронного обдумывания.

Постепенно ридания приглушились, плечи отпустились и Гермиона посмотрела на свою мать заплаканными глазами:

-Разве всегда нужно рассуждать так прагматично, мама? А любовь? Разве не она самая большая ценность в мире?

-Да, моя дорогая! Любовь к своим нерожденным еще детям и есть самое большое счастье в мире! Поэтому, когда выбираешь отца, надо не о себе, а о них думать.

-Но, мама, любовь не проконтролируешь! Она приходит и уходит, когда ей вздумается. Если мне понравился мальчик, у которого ничего нет, у которого – только одни недостатки, с котором ты в непрестанном пререканий, тогда что – отречься от своего сердца?

-Тогда, Миони, должна измерить свою температуру, попить аспирина и поспать не меньше двадцати часов, прежде чем решать или говорить чего бы там ни было.

-Но у меня нет температуры! – кричит встревоженная девушка и смотрит на маму обиженными глазами.

-Но у тебя все симптомы лихорадки, солнышко – ты дерганная как бы укушенная пауком. Глаза блестят как бы отравилась или выпила спиртного. Смотришь на фотку этого....хм, этого рижего парня, как бы он твой светильник...

-Постой, мама, что ты сказала? Как отравленная, как ...затравленная!

Молодая Гермиона Грейнджер взлетела наверху по лестницам и изчезла к свою комнату, а встревоженная мать осталась в кухне ожидать чем окончатся выходки ее единственной, такой любимой дочери.

На этих каникул Гермиона вернулась с Хогуортса сама не своя. Бледная, пораненная, ослабевшая и с никем не разговаривавшая. Даниэль, отец Гермионы, смотрел с задумчивым видом на девушку и теребил нижнюю губу рта – признак высшего бесспокойства. Молча, мать и отец терпели и ожидали когда бент разрушится и хлестнут истории приключений и ужасов Золотой троицы в этом году. А потом они заметили ЭТО.

Влюбиться, шестнадцатилетней девушке, не сюрприз - ведь, в позапрошлый год, она проглушила им уши с этим Крумом, даже Грейнджерам пригласили погостить в далекой стране, Болгарии. Но, даже в компании такого известного в Магмире парня, как Виктор Крум, их дочь рассудок не теряла! Говорила с ним только об учебе, о Гарри Поттере и его приключения, о книгах. Проводила в книжним магазинам на магической улице в столице Болгарии больше времени, чем со своим домакином.

Но на этих каникулах, вещи вышли за грани терпимости – Гермиона и во сне, и наяве грезила об этом рижем придурьком – третий в их Золотом трио, Рональдом Уизли.

Влюбиться в Гарри Поттер – вот, это они ожидали все эти пять лет, что она провела вдали, в Магмире. Пять лет подряд, в каждом своем письме к родителям, она писала-писала-рассказывала все о нем – какой Гарри хороший друг, милый мальчик, умный, везучий, одаренный, магически сильный, зеленоглазый, темноволосый... Вдруг – Уизли! О ком она до сих пор только о его мерзостях и вспоминала – что ест как свинья, что туп как дерево,какой он негигиеничный, вонючий, невоспитанный, элементарный...Как сориться с ним все двадцать четыре часа в сутки... Вдруг – влюблена в ним!

Как не бесспокоится о дочери? Она такая неопытная, такая невинная и одинокая в этом Хогуортсе и незащищена от кознях магов никем родным. Там, кто кому не лень, может свестись с ней и восползоваться ее чистотой и неосведомленностей.

Мать сидела, думала и мысли у нее были безрадостные и безвыходные. Она, Гермиона, верна своим друзьям и никогда не согласится перевестись в другой школе. Никакой стороны даже не соображает как опасен становился Хогуортс для всех детей, учащихся в нем! Как ей это объяснить?

Сильный крик и бравый мат донеслись сверху - Гермиона вила как баньши и ругалась благим матом. Возмущенной по самое не могу, д-р Грейнджер бросилась к комнату дочери, намереваясь хорошо помыть мылом рот хлевоустой дочки.

Нашла она Гермиону покрасневшую и лохматей более чем когда либо. Двумя руками дергала свои вьющиеся волосы и бросала вокруг свои длинные курчавые космы, ничего не замечая.

При виде стремительно входящую разгневанную матушку, она сгребла со стула несколько пробирок, полными разноцветными течностями и в карриэрь начала тараторить:

-Мамочка, посмотри сюда! Меня тровили! Вот, посмотри на эту пробирку. Зелье зеленое – это, мама, означает, Амортенция! А эта, красная жидкость – что навязали равнодушие; а эта – желтоватая – это зелье похоти. Меня околдовали, мама! Я им как рабыня, они ползуются меня-а-а-а...

-Кто, милая, кто? – д-р Грейнджер давно понимает, что в Магмире – как в дикой джунгле жить. Но ей не понятно что эти трижпроклятые маги от ее девчонки хотят. – Послушай, Мимони, как связаться с твоим деканом? Она, многоопытная колдунья, женщина сведущая, надо звать ее.

-Но у нас нет сова, мамочка!

-А у твоего друга, Гарри Поттера, кажется, была. Давай, позвони ему, попроси его одолжить тебе свою сову.

-Ты права, мама, давай позвонить ему.

Двое, дочь и мать Грейнджер, пошли внизу, к телефонную трубку, на первом етаже.

-Мама, а если его тетя поругается со мной и не позовет Гари к трубке?

-Давай, я буду говорить. Какой номер?

***

Телефон в столовой на Привит Драйв 4 в Литтл Уингинг в Сурее резко трезвонит. К нему из кухни выходит высокая, костлявая женщина с коротко стриженными светлыми волосами и кокетливым передником. Левой рукой, покуда правая – в пене мыла – она берет трубку и звонким, нарочито тоньким голосом говорит:

-Алло, дом Дурслей!

-Миссис Дурсль, добрый день! Я стоматолог, д-р Эмма Грейнджер, мать соученицы вашего родного племянника Гарри Поттера.

-Что хотите? – вдруг, услышав имя племянника, желания выставлять себя с самой хорошей стороны у почтенной миссис Дурсль пропало. – Не хочу иметь ничего общего с этими...уродами.

-Возможно, не хотите, но вы имеете дело с магами с самого своего рождения, миссис Дурсль. Так, что – выслушайте меня и тогда решайте. Этим утром моя дочь сделала себе тест на отравления зельями. В ее системы организма были введени чудовищные концентрации зелья похоти, влюбления и равнодушия. В четвертой по девятой пробирки другие субстанции появились, Гермиона еще не сказала мне что это такое, но могу поклястся - это нехорошие открытия.

-И что мне от этого, мадам доктор? Как это к нам относится? – Петуния готовилась разорвать связь, но ее оппонеэнт продолжила бойким голосом.

-Думаю, что и вас, и вашей семьи, и вашего племянника тоже тровят, миссис Дурсль. Из того, что мне рассказала дочь, тровят вас больше пятнадцати лет.

-И кому нужно отравлять нас, нормальных, честных людей? Вы попали под какое-то заклинание, доктор – хихикает гордая своей идеи Петуния – Не попить ли вам этой отвары добродушия?

-Откуда вы знаете, что вы чисты, миссис Дурсль? Подумайте сами, как объясняете сами себе эту свою нестерпимость к своему родному племяннику. Вы когда нибудь представляли, что ваша сестра таким образом вашего сына будет третировать? Представьте вашего сына в чулане под лестницы у дома вашей сестры. И чтобы его звали „простецом”, „маглом” и „ей, ты”?

-Такое не могу себе представить, Лили не такая была. – отвечает в глубоком смущении женщина в Сурее.

-А почему Вы ТАКАЯ?

-Не знаю.

-Вот о чем я вам говорю. – заключает свои рассуждения и глубоко вздыхает Эмма.

-Что вы предлагаете?

-Предлагаю собраться с дочкой и после уведомления моего мужа, приехать к вам в Литтл Уингинге. Гермиона принесет походную лабораторию – ту сумку, которую она так называет – и сделаем анализ вашей крови. Потом поговорим как будем дальше.

-Хорошо, приезжайте. Позову мужа вернуться с работы пораньше, позову и Дадлика. Поттер наверху сидит, сам себя запер и не вылезает уже третяя неделя.

-А вы подумали, что завтра у племянника день рождения, миссис Дурсль?

-Нет. А что?...

-А то! Вспомните – Дадли и ваша сестра, будет ли она таким образом забывать о днях рожденья?

-Приезжайте!

***

В конце третьего часа после того разговора, перед домом номер четыре на Привит Драйв останавливается синяя машина и из ней выходят две очень похожие друг другу женщины. Одинаковый рост, длинные вьющиеся волосы, одежды летнего фасона – безрукавки белого цвета и бермуды цвета каки, ниские босоножки – их очень трудно отличить, если смотреть на них со спиной. Но у фигуры одной из женщин, замечается чуть побольше округленности таза, талии, бедр – это и есть мать, д-р Эмма Грейнджер. Ее дочь, Гермиона, тоньше и чуть-чуть выше, а волосы – нюанс светлей волос матерей. Из багажника маленькото автомобиля, девушка доставляет небольшую кожанную сумку с долгим ремнем, которого внимательно размещает на плечо.

Через окно из дома на прихожих смотрят двое – миссис Петуния Дурсль и ее зеленоглазый племянник, Гарри Поттер. Женщина, уже без передника, выше парня на полголовы и совсем, совсем не похожа с ним. Создается впечатление, что у них нет и не может быть ничего общего, что говорить о таком близком родстве как у них - тетя и племянник.

Волосы парня торчат ежиком, черные, неровные и как бы грязные. Она до сих пор не смирилась с этими его неопрятными волосами. Как ни мой их, как ни стрижь – свой вид они не теряют.

Как и его очки. Когда установилась близорукость племянника, миссис Дурсль заказала недорогие, но вполне приличные очки, которые остались в заказанной форме толко на одни сутки. Утром, на второго дня, они уже были похожи на эти – отвратительные велосипеды, как у его отца. После третие пары очков Петуния отказалась делать что бы то ни было. Менять их не имело смысль, все равно Поттер был как бы околдован носить кругляшки.

Но самый глубокий стыд и бесспокойство будил ЧУЛАН.

Когда нашли почти замершего ребенка у себя на пороге, потревоженные Вернон и Петуния пригодили для осиротевшего племянника вторую кроватку в комнате Дадли. Но племянничок ревел как на заколении и не давал ни кузену, ни тете с дяди поспать хоть часок. Кроватку с подкидышем размещали и в спальню взрослых, и в гостьевую, и во вторую – маленькую – детскую комнатку. Гарри ревел целыми днями и ночами. Даже соседи начали расспрашивать о ребенке. Петуния честно рассказывала о смерть сестре и зятя на глазах племянничка, конечно, без упоминании волшебства и Волшебного мира. Соседки цокали сочувственно языком, давали советы и терпели.

В кухне рев Гарри чуть уменьшился; в коридоре до лестницы – ревел только ночью. Пока не сместили маленькую кроватку в чулане под лестницей, тогда ребенок и умолк и проспал всю ночь напролет. Семья Дурсль тоже выспалась, в первый раз с прихода Гарри Поттера в дом на Привит Драйв 4.

А на одиннадцатилетии к мальчику пришло письмо из Хогуортса, адресованное до ЧУЛАНА. Вернон предложил своей жене попробовать снова с маленькой комнате наверху.

Гарри, на этот раз спал в ней совершенно спокойно.

Сейчась Петуния искоса поглядывала на стоящего вблизи племянника и боролась с волнами отвращения, породящегося этой близостью и думала. Думала над той пародии жизни, что было у них всех за эти почти пятнадцать лет совместного прибывания. В конце каждого лето племянник уходил в недоступном и вожделенном для тетушки волшебный мир. Она надеялась с его уходом ощутить себя свободней, щастливей. Не тут то было! Сразу начиналось бесспокойство, страхи, ночные кошмары. Но не за своего сына боялась Петуния, а за племянника. В свои кошмары ей виделись обезумевшие черные маги, следивших за ним по промерзлым темным коридорам. За Гарри охотились чудовищные твари – ползали, шипели, плели огромные паутины, вили тряпичный хоровод над головой парня. Снилось черное озеро, полное злыми волшебными созданиями, гонящиеся за тонувшего, не умеющего плавать мальчика...

Петуния будилась плачьем, Вернон долго и преданно успокаивал жену, нашептывая ей, что ни с кем из них, даже с жутким племянником, ничего плохого не случится. Весной она уже теряла всякое терпение, потому что Гарри за пять лет не удосужился хоть слово написать своей тетушке.

Тогда, в конце мая, появлялось известие об его прихода летом. Дурсли, сначало, делали планы куда отвести мальчиков на отдых, но пыль неприметно угасал и превращался в неудовольствия, а в конце и в ненависть к досадному, несносному парню, так погубившему их планов на лето своим приходом.

И все начиналось повторялось как в позапрошлое лето.

Петуния не дождалась звонка у входной двери, а уже встречала гостей наружу, когда две девушки Грейнджер шли по дорожки к дому – мать чуть спереди дочери.

-Здравствуйте – сказала старшая гостья и подала правую руку для рукупожатия. Петуния, стиснув губы, зыркнула на девочку позади и подала свою – я, доктор Эмма Грейнджер. Ето моя дочь, Гермиона. Если не возражаете, я пригласила мужа приехать сюда после работы.

-Петуния Дурсль, мне приятно. Это Гарри Поттер, мой племянник. Сын Дадли прийдет с минуты на минуту, муж Вернон чуть позже приедет – у него производственное совещание – но приедет. Приглашаю вас внутри. Гарри, введи гости в столовую.

***

-Покажи пробирки, Гермиона – говорит Гарри своей подруге – и дай свое Продвынутое зельеварение.

В его руки откочевает громадный переплет, тяжелый как кирпич. Девушка поставила отметку в виде длинный сплетенный пестрыми нишками бант между страницами книги и Гарри открыл на помеченном месте.

-Смотри, Гарри – показывает рукой своему другу Гермиона - здесь пишет о Зельях Принуждения: подчинение, равнодушия, верности. А теперь, посмотри на мои анализы – прозрачное красное говорит о равнодушии. К чему, к кому? Мама говорит, что все связано с тобой.

-Со мной? Не смеши меня, Герми, кого интересует маленькое ничтожество, вроде меня. Помнишь „Ежедневный пророк”, помнишь второй курс после Дуэлинга?

-С тобой, Гарри, с тобой! – вмешивается и миссис Грейнджер – Мое чутье говорит мне, что вокруг тебя строится Большой секретный план и все мы, как бы слабо ни были связаны с тобой, внутри Плана.

-Но равнодушие Гермиона ко мне никогда не пытала!

-До сих пор – да! Но, видишь ли, этим летом Гермиона вернулась втрескана по уши в вашего напарника Рональда Уизли! А это переходит всяких границ – будто не моя дочь это, а кто то другая.

-В Ро-о-он? Гермиона, как у тебя дела с температурой? – прокричал с усмешкой своей подруги Гарри.

Петуния слушала молча и мозги у нее так и щелкали, щелкали..

-Вот, вот! Я тоже самое сказала и тогда она сделала себе анализ крови. Но я и так знала, что здесь что-то есть. До вчерашнего дня она писала письма, каждое второе слово в которых являлось Гарри Поттер, а сегодня – бум! Рональд! Она его еле-еле терпела, только ради тебя...

-Мама, замолчи, это неправда! – вмешалась расскрасневшая Девушка – Гарри, не слушай ее, она переувеличивает!

-Почему не слушать ее, Гермиона – подала свой голос миссис Дурсль – По мне, вполне логично рассуждает твоя матушка! А и эти пробирки неспроста.

Гарри молча слушал перепалку девушки с присуствующим женщинам и лампочка сомнения загорелась в голове: „...каждое второе слово – Гарри! Но это означает, что я ей... близок?”. Чтобы разряжить атмосферу, он решает попросить о второй – зеленой пробиркой.

-Герми, но эта, зеленая, не из Зелья Принуждения! Здесь нет ничего об отваре зеленого цвета.

-Зеленая – это Амортенция.

-Что за муть эта Амортенция? – попросил Гарри.

Ответила ему, в сюрприз всем, его тетя Петуния:

-Амортенция, Гарри, является отвара влюбления. Твоя мама, моя сестра Лили, оставила здесь свой школьный сундук, вместе с кое-що Джеймса. Не кори меня, сама не знаю почему я их тебе не отдала, почему с нами такое случается, я глубоко сожалею обо всем, но, все равно, я не отдала тебе ни ее вещи, ни вещи твоего отца. Когда выпровожаем осеннью тебя в Магмире, я чувствую себя очень нездоровой. Плохо сплю, снятся кошмары про тобой, мучаюсь целыми ночами, пока тебя здесь нет. Тогда, гонимой бессоницей, открываю сундука Лили, разбираю ее вещи и бумаги и читаю ее школьные книги, тетради... Слушай, эта желтоватая дрянь означает, что твою подругу опоили зельем похоти. Мутнозеленая – стимулирует выпрендрыж и понижает праг сдержанности. Эту осадку как на дне пятой пробирки получается, когда тебя заклинали Обливейтом, заклятием забвения. Такой густой осадка бывает в том случае, когда это случалось больше десяти раза. Лохмотья как в шестой пробирки, бывают после выжигания определенных чувств, нежных чувств. Здесь больше трехразовое выжигание случилось, смотри какие они большие, плотные - куски ткани, ничем не меньше. Синеватая расцветка получается при лечении мандрагорой, но эта синева слишком насыщенная...

-Это что означает, миссис Дурсль? – спрашивает встревоженная Эмма Грейнджер.

-Мандрагора вливалась одновременно с зельем дружбой и привязанности.
-К кому должна была привязываться, с кем дружить? Кто это со мной делает, миссис Дурсль?
-Откуда мне знать, деточка? Тебе видней с кем, вопреки своих же критериев, все-таки дружишь. - отвечает Петуния и с удовольствием замечает как ошарашенные внезапной догадкой подростки, округлив глаза как блюдца, смотрят друг на друга. Очевидно, им двоим одновременно приходит в голове одно имя, которое, немедля прокричают:
-Рон!
-Но почему - удивляется зеленоглазый парень - Рон хороший парень!
-Гарри, просвети меня, пожалуйста, почему считаешь Рональда хорошим парнем! - вмешивается в разговора молчавшая до сих пор д-р Грейнджер - Дай мне три веские причины назвать его так. Давай, давай, не мешкай!
-Ну, он... - задумывается парень и вдруг ему становится невозможно сказать что-то стойностное - он очень веселый.
-Это не считается, Гарри. - говорит его тетя, называя его именем впервые - Быть веселым никак не означает быть хорошим. Наверное, каждый серийный убийца хорошо веселится, умертвляя своих жертв. Скажи, можешь ли довериться ему?
-Трудно мне на сто процента утверждать такое - шепчет ее племянник - потому что...
-...он тебя предал! - кричит девушка Грейнджер - На четвертом курсе, помнишь как он тебя обзывал, обвиняя тебя, что ты с измамой сумел включиться в Тримудром турнире!
-Да, так оно и было, но потом он...
-Потом он снова примазался к нам, будто ничего и не говорил, а ты...
-Он, наверное, принял и забыл. - подала голос Петуния. - Это ты хороший парень, Гарри, а не Рональд. Не понимаю почему вы с ним дружите?
Подростки промолчали, понурив головы.
-Мимони, есть еще пробирка, дочка. Что в ней. - добрым голосом заговорила Эмма.

Гермиона, как завоженная, подала последнюю пробирку Петунии. Женщина взяла стеколку, поставила перед глазами и посмотрела через перламутовой жидкости к окну.

-Этой жижи вижу впервые, в книги и тетради Лили ничего такого не встречала, но давайте посмотрим в большую книгу. Гарри, посмотри на указателе в конце текста, там найдутся препратки по разным отметинам. Поищии комбинация слов „ перламутовая жижа”.

Двое подростки сразу выполнили наставления взрослой женщины и действительно, в конце книги нашлась эта препратка. Такой цвет являлся в трех случаях – при беременности, при воспалении простаты и при наложении заклинания ревности.

Все посмотрели на девушку.

-Чего, у меня не может быть простаты! – вся раскраснев, пролепетала она. – И не смотрите на меня, я не беременна. Никогда не была с мальчиком! Господи, да вчера у меня пошли месячные!

-Герми, никто тебя ни в чем не обиняет! – стал успокаиват ее Гарри и стиснул ее маленькую ладошку в своих руках. – Простое объяснение - тебя закляли ревновать кого-нибудь. Давай, смогу ли я узнать кого, с трех раз!

-Все понятно. Давайте отдохнем немножко, попем чайку, перекусим что-нибудь. А то вернутся и мои мужчины, подождем их и тогда продолжим. – предложила Петуния Дурсль и встала. Ее гости, вместье с племянником последовали за ней в кухню.

-В помощь нуждаетесь, Петуния? – подошла д-р Грейнджер.

-Хорошо, пусть подростки поговорят без нас.


@темы: Хари Потър

23:37 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
11.01.2012 в 11:56
Пишет delen2:

ГП, Дэн
Автор Carlo Allegri (2012). Там вообще 26 фоток. (Кстати, размер фоток большой и они подходят для обоин и коллажей!)





URL записи

@темы: Хари Потър

23:39 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
06.01.2012 в 12:49
Пишет delen2:

ГП, Дэн
Удачный ракурс...



URL записи

@темы: Хари Потър

23:42 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
11.01.2012 в 13:02
Пишет delen2:

ГП, новости
Появились:








Анекдот
:lol:
Эволюция лозунгов Пожирателей:
- Волдеморт идет!!!
Волдеморт пришел!!!
Волдеморт ушел!!!
Волдеморт пошел!!!
А не пошел бы ты, Волдеморт???

Анекдот :lol:
На экзамене по Зельям Поттер не знает ответа ни на один вопрос.
Потерявший терпение Снейп начинает орать:
- Да ведь вы же осел!
Обращаясь к ассистенту:
- Принесите мне охапку сена!
Гарри, откинувшись на стуле:
- А мне чашечку кофе, пожалуйста.

Анекдот :lol::lol:
- Северус, вы не проводите меня до комнаты?
- Только взглядом, Минерва.

Анекдот со "Сказок" :lol:
Поймали УПСы Поттера, связали и бросили к ногам Темного Лорда. Тот только начал поднимать палочку, как Гарри весь задергался, закрючился, извивается.
- Я насылаю Круциатос силой мысли! - обалдел Лорд.
- Вообще-то я спинку чесал, - ответил Поттер.
(с) Irina Balza

Анекдот со "Сказок" :lol:
Девиз Снейпа: Каждой твари по паре! Отработок!

Анекдот со "Сказок" :lol:
После пятнадцати лет совместной жизни приходят к сексопатологу Гарри с Джинни и Рон с Гермионой:
- Доктор все как-то не так, однообразно и надоело. Что делать?
Доктор посоветовал поменяться партнерами - свежие ощущения, новый опыт и т.д.
На следующее утро женщины делятся впечатлениями:
- Ой, ты знаешь, мне было так хорошо, как никогда раньше!
- И мне тоже очень понравилось!
- Ну что, пойдем посмотрим как там наши мальчики?




URL записи

@темы: Хари Потър, юмор

02:19 

Посееш ли ветрове, ще ожънеш буря.

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

ПОСЕЕШ ЛИ ВЕТРОВЕ, ЩЕ ЖЪНЕШ БУРЯ

Автор:kraa

Самари: Дъмбълдор остави Хари Потър на прага и си замина, радостно потривайки ръце как добре се развиват неговите планове за завладяване на Вълшебния свят. В писмото, оставено до Петуния, освен ясните указания как да НЕ отглежда малкия герой, беше поставил и цял спектър принуждаващи я заклинания. Всичко беше подредено, капанът зареден, сега ловецът ще иде да си отдъхне за последния етап на Големия лов.

Дисклаймлер: Нищо лично, мадам Роулинг, но тоя буламач, който си написала, се нуждае от цялостен и пълен ремонт, та да стане що-годе читаем. Но всичко продължава да ти принадлежи. Всичко, освен уважението ми.

Глава 1.

Момчетата, водени от Дъдли, почти го настигаха. Запъхтян, Хари сви зад ъгъла и с ужас видя задънената улица. Високата над три метра тухлена стена му се стори като планина – гладка, непревземаема. Той се врътна, защура се насам-натам, в търсене на някакво прикритие, но освен няколкото мокри и смачкани кашона, нямаше нищо друго.

Тогава отчаянието го обзе изцяло.

„Сега ще ме хванат на място, където никой няма да види какво правят с мене, никой няма да дойде на помощ. Мъртъв съм.”

Ушите му кънтяха от тупуркането на краката на тичащите насам хулигани, стисна силно очи, потънали в сълзи на безсилна ярост към всичко и всеки на този свят, към злощастната съдба, обрекла го на сирашки живот, и мокрите вадички, потекли по бузите оставиха бледи лъскави следи върху пламналата кожа.

Тогава Хари почувства в корема си забравена, но изведнъж, така позната топлина, която се издигна нагоре, мина през сърцето му, където скъса нещо и дишането му се отпусна и стана дълбоко и пълно. После обхвана гърлото му, където някаква бучка, заседнала кой знае откога, щом винаги знаеше, че тя е там и пречи на силите му, прави го безволев, безхарактерен, изведнъж се стопи и освободи в мишците на момчето неподозирана мощ. Веднага след това, горещината влезе в главата му, нажежи ушите, очите, черепа, мозъка и изригна с надзвуков вой нагоре, към небесата, отнасяйки със себе си накъсаната на парцали тъмна, непроницаема обвивка, затваряща аурата на Хари, която избликна весела, многоцветна, преливаща, свободна.

Миг по-късно Хари Потър се озова на покрива на училището в Литъл Уингинг, където учеше заедно с братовчед си Дъдли Дърсли и цялата оная пасмина, с която се беше събрало едрото момче. Озовавайки се горе, все още със стиснати клепачи, Хари усети промяната. Свежият, лишен от миазмите на задънената уличка, въздух, ветрецът в рошавите коси, хлада ... Внезапно стъклата на кръглите старомодни очила се разсипват на дребни късчета и със звън се разсипват по плочника, с който е покрита сградата на училището. Това кара момчето рязко да се ококори ужасен, че е счупил единствените си очила, без които е като сляпа къртица. Огромните зелени очи се опулват смешно, когато вместо размитата картина на света, която собственикът на очите всеки ден, по шестнайсет часа в денонощието, виждаше, сваляйки очилата, отпред се очерта изключително чиста и фокусирана картината на света, но гледана отгоре.

Хари се огледа наоколо в пълно недоумение как се е озовал тук, без да може да си отговори и на още един въпрос. Как, за Бога, вижда добре без очила?

Но наоколо нямаше жива душа, която да даде отговор на този въпрос, а и на предишния – също. Затова Хари пристъпи към невисокия бордюр и погледна към глухата уличка долу, откъдето се чуваха сърдитите и недоумяващи викове на хулиганчетата.

Бяха се скупчили и си крещяха един на друг, опитвайки се да намерят оня единствен вариант в ситуацията, при който тяхната любима жертва, бягаща пред тях по път без разклонения, намира начин да се спаси.

Хари надничаше отгоре в очакване те да се разотидат и тогава да мисли как той самия да слезе оттук. Момчетата повикаха, повъртяха се и тръгнаха да си ходят, когато слънцето освети братовчеда на Хари под определен ъгъл.

Хари затаи дъх, когато тъмносивата мараня обви едрото тяло на Дъдли като голямо яйце и запрелива на вълни на вълни. После, когато момчетата завиваха зад ъгъла, изчезна.

Зеленоокото момче на покрива бе озадачен. Какво беше това около Дъдли, зрителна измама, или винаги го е имало, но заради очилата не го е виждал?

Хари затича по покрива, за да погледне още веднъж към отиващите към парка деца, може пък да се е излъгал!

Не, не беше се излъгал! Вече по-отдалече, мъглата беше по-компактна, по-тъмна и застрашителна. Масивното тяло на Дъдли, в светлосиния анцуг, едва прозираше зад тази плашеща пелена.

Какво да прави? Хари беше заинтригуван от промяната в себе си. Защо можа да направи ТОВА, с преместването от уличката с боклуците, тук горе? Защо виждаше добре без очила? Защо БЕЗ очила видя онази яйцевидна мъгла около братовчед си?

Ще мисли по-късно, сега трябва да решава нещо по-належащо – да слезе от покрива.

Огледа се наоколо, в търсене на високото дърво, което растеше до тоалетните на момчетата. Аха, ето го! Наистина е високо и слава Богу, расте така удачно близо до сградата.

Глава 2.

Приближавайки към Привит Драйв 4, където живееше заедно с леля си Петуния и семейството й, състоящо се от два кита – голям кит, чичо Върнън и малък – братовчеда Дъдли, Хари си мисли дали да каже на леля си какво се е случило или да си мълчи.

Обикновено нищо не й съобщаваше за перипетиите си с бандата на Дъдли, защото нямаше никакъв смисъл. Леля му го прекъсваше още на първата дума, щом кажеше нещо обвинително за скъпоценното й синче и наказваше Хари, сякаш той сам си беше навлякъл неприятности, а се и осмелява да очерня нейното ангелче.

Обикновено – да. Но сега, кой знае защо, Хари реши да не мълчи, а да настоява и да изиска от леля си да го изслуша.

Леля му беше във всекидневната и четеше женски журнал. Любимата й чаена чаша беше пред нея, значи, беше в настроение.

Хари запристъпя нерешително от крак на крак, представяйки си реакцията на Петуния, но новооткрита сърцатост го подтикна да не се мае, а да върви и да си свърши работата.

Петуния подскочи изненадана от пискливия фалцет на Хари:

-Ле-е-е-льо Пе-пе-туния... – опита да започне той.

-Какво пискаш, Потър? – сряза го лелята – Не виждаш ли, че пречиш?

Тъмнокосото момче изглежда някак различно, но жената не може да разбере къде е разликата. Внезапно липсата на очила я изненадва много неприятно и тя се разкрещява:

-Потър! Къде са ти очилата, идиот с идиот? Как ще ходиш утре на училище, калпазанин такъв? Да не мислиш, че ще ти купувам скъпи очила всяка година, а?

-Лельо Петуния! – тихо, но многозначително прозвучава гласът на дребничкия племенник – По този и по няколко други въпроса искам да говоря с тебе.

-Не!

-Да! Лельо! Трябва да ме изслушаш, няма на кого да кажа какво се случи, без истината да се разчуе, а тя не е за външни хора.

Жената е озадачена. Никога досега малкият натрапник не се е държал така твърдо. Пред очите й се завъртя калейдоскоп спомени за сериозното лице на майка му – нейната малка сетра Лили, за високомерното и недостъпно държане на бащата, оня из...род? – изрод ли? – Джеймс... Загризаха я погребани дълбоко съмнения, прелетяха като призраци въпроси без отговори и се запиляха някъде, но оставиха привкуса за непростим грях, който се трупа върху нея. Реши да отстъпи на ненормалника, само този път.

-Говори!

-Днес Дъдли и бандата му пак ме погнаха ...

-Забранявам ти да клеветиш Дъдли!

-Петуния Дърсли! – прокънтя изведнъж гласът на момчето – Ти в детски дом ли си расла, че нямаш никакво възпитание? Така ли се говори в добрите семейства?

Сякаш чу гласа на баща си, клетия. Той й викаше по този начин, когато започнеше да злослови по адрес на Лили, на ... Вълшебния свят, в който нямаше достъп. Какво право има малкия никаквец да ползва интонацията на мъртвия й баща?

После я прониза неочаквана мисъл – имаше, имаше право малкия непрокопсаник да й вика. И то с гласа на стария Еванс, та той беше дядо на това момче пред нея!

-Продължавай, Потър. – примирено казва жената.

Зелените му очи, неприкрити от стъклата на очилата, които донесе за Хари оная луда баба – мисис Фиг – уж, че били останали от късогледия й брат и, ако клетата страдалница, Петуния, не желае да се харчи за малкия неблагодарник, може да ги вземе, стига да му стават, де – блестят като две звезди и проникват в най-тъмните ъгълчета на ума й. Нещо се събужда в тия потайни кътчета, нещо се раздвижва и мърда.

-Дъдли всеки ден повежда бандата си и ме гонят. От тях не мога нито да стоя спокоен в час, нито в междучасие. – продължава безмилостно синът на Лили и замразява всеки импулс да се протестира – И днес беше така. Бягах им, докато не стигнах до апендикса, където се складират стари кашони, кутии, снопове вестници и журнали за дните на екологията. Нямаше накъде, мислех, че ако ме настигнат, този път или ще ме осакатят, или ще ме убият.

-Как така ще те убият, защо? – леля му все още вярва в белите пухкави крилца на гърба на Дъдли.

-Не им дадох да препишат на контролното по математика.

-Но Дъдли е добър математик и няма нужда да преписва и то точно от теб.

-Добър е, защото АЗ му пиша домашните, аз му правя контролните, аз му подсказвам на дъската. Не ме прекъсвай повече, ако обичаш. – изчаква кимането на жената и продължава. – Страхът ме вледени, когато чух, че ще ме последват и в глухата уличка. Тогава ми стана горещо. Топлината тръгна от корема ми, издигна се нагоре и усетих как излетя през темето ми. Стиснах очи, а когато ги отворих, бях на покрива на училището, а стъклата на очилата ми се изсипаха на ситни парченца от рамките. Виждах добре, виждах всичко много ясно, много хубаво. Погледнах през ръба на покрива и видях!

Лелята очаква продължението на този нелеп разказ, но такъв няма.

-Какво? Какво си видял?

-Тъмната мъгла, като яйце. Около Дъдли. Обвиваше го целия, плътна сива пелена. После, като погледнах под друг ъгъл, изчезна, но по-отдалеч пак се виждаше. И ме загложди съмнение.

Пак млъкна. Само очите му, зелени и ярки, я гледаха втренчено, изчаквателно. Под тази нетърпима зелена светлина, онова нещо в ума й почна не само да мърда и да се движи, но и да ръмжи. Петуния стои като хипнотизирана пред малкия си, единайсетгодишен племенник, не знае какво да каже. Но Потър сякаш разбира затруднението й и продължава:

-Зачудих се каква е тая мъгла около братовчед ми и защо едва сега я виждам. Дали изчезването на очилата от очите ми и магическото оправяне...

-Не казвай тая дума! – извреява като настъпана котка лелята.

-Коя дума, лельо Петуния? „Магическо” или „оправяне”? – устните й оформят, без да казват, „магия”, но Хари отново е безмилостен – Не разбирам.

-Не казвай в този дом думата „магия”. – прошепва жената и изведнъж се почувства като удавник, който е бил държан насила под вода, без дъх, но по някакво чудо пуснат на свобода. Стана й леко да диша, сърцето й притуптя в гърлото няколко пъти и се успокои. Мислите й се проясниха. – Продължавай.

-Питам се, дали очилата ми не са крили от мен този облак. Или онази топлина, която освободи нещо в мен, не освободи и това виждане? А дали и ти, лельо Петуния, нямаш един такъв облак около себе си?

Хари я гледаше в очите вече половин час и прогаряше в ума й тунели, по които идваше светлина и в най-затънтеното и забравено място в него. Въпросът му я изстреля права и настръхнала.

-Как можем да проверим, Потър?

-Да излезем навън, все още слънцето не е залязло. Ще те огледам от всички страни, ще се отдалечавам и приближавам. Знам какво да търся! Сигурен съм, че ще го намеря. После ще мислим как да го махнем.

-Толкова ли страшно е според тебе?

-Мисля, мисля че и около мен е имало. Но вече няма. И това може да е една от причините да мога да правя това.

Пред смаяните очи на Петуния, жена на повече от тридесет години, твърдо стъпила на земята (поне до днес), племенникът й се стопи и изчезна. А после:

-Лельо, тук съм, горе на площадката. – прокънтя гласът му от втория етаж.

Жената едва не се страпали от изненада и неудобство, но се стегна вътрешно и успя да се добере вдървено до подножието на стълбата.

СТЪЛБАТА!!! Ужас! Под тази стълба спи единственият син на сестра й, родният й племенник, Хари!

В този момент отгоре застава същият този Хари и поглежда към валмото тъмна, заплашителна мъгла, виеща се около високото слабо тяло на леля му. Прилича на тъмен проход, през който прозират смътните контури на жената, на светлината от прозорците.

-Лельо, трябва да ти кажа, че и около тебе има.

Жената, съкрушена, сяда на долното стъпало и се обвива с дългите си тънки ръце с елегантни китки, които Хари едва сега забелязва. Раменете й ситно тръпнат. Видът й е така жалък, че момчето се спуска и прегръща раменете на внезапно домилялата му леля.

-Да ти донеса ли чаша вода? – пита с тих глас момчето.

-По-добре стопли чая и дай да пийнем по една чаша, докато чакаме другите.

Седящи един до друг на кухненската маса, притихнали, притеснени, но някак сдобрени, ги заварва запъхтеният от бързане Дъдли.

Глава 3.

-Мамо, защо изродът седи до тебе на масата? – виква едрото момче, зачервено от гняв при вида на тъмнокосия си неприятел. – Заради него днес не можах да си реша задачите, а ти, вместо да го накажеш, му позволяваш да седи на моето място.

Пъргаво за тлъстото си за единайсетгодишен туловище, Дъдли се втурва да изблъска Хари от любимия си стол, без да обръща внимание на майка си, надигаща се от мястото си. Внезапно дългата й ръка се протяга и му зашлевява звънка пленсица, която се стоварва върху зачервеното момче като гръм от ясно небе и го превръща в заамръзнала статуя.

-Дъдли, сядай на масата и мълчи. Не смей да посягаш, да досаждаш, даже да поглеждаш към братовчед си!

-Той не ми е никакъв братовчед! – вика обидено разглезеното момче – Той е хрантутник, непрокопсаник и изрод. Така казва тати.

-Дъдли! Какво е казвал баща ти ДО ДНЕС, никога повече няма да чуеш. Това е Хари, твой първи братовчед. Син на леля ти Лили, моята родна сестра. Леля ти Лили ти е толкова родна, колкото и леля ти Мардж.

-Но леля Мардж е жива и е сестра на тати! – недоумява Дъдли откъде се появи тая нова леля и каква връзка има тя със неговото семейство. Семейство Дърсли. – А майката на Хари е проститутка, женена за алкохолик...

Втората плесница в живота на Дъдли Дърсли разбива устната му и кръвта закапва по светлата му тениска. Рев като на ранен звяр изригва от гърлото му.

-Млък! – съска не по-зле от змия Петуния и внезапно става тихо. Момчето продължава да отваря широко уста, но звук не излиза от нея. Без да обръща внимания, жената продължава да съска през зъби – Никога, чуваш ли? Ни-ко-га! Да не си повторил тия думи за леля си. Тя никога не е била проститутка, а чичо ти Джеймс – алкохолик. Не знам защо почнах да говоря за тях така, но, моля те, Хари, прости ми. Това няма да се повтори, нито от мен, нито от някой друг.

Бялото сияние, обвило жената, засиява и угасва. Момчетата гледат със зяпнали уста.

-Сега ме чуй, Дъдли. Ще изчакаме да се върне баща ти от работа и ще говорим тогава. Нещо много лошо е сполетяло нашето семейство, трябва да търсим кой, кога и колко пъти ни е проклинал, та всички да сме толкова ненормални. Кажи, гладен ли си? Ние с Хари вече обядвахме, ще се храниш сам, после ще седнете тук, пред мен, ще си подготвите уроците и домашните за утре, през това време аз ще видя какво ще имаме за вечеря. Хари, изнеси си всички неща от килерчето, от тази нощ си горе, при нас. Ще живееш в гостната стая, а малката стая ще пригодим за гостна.

-Добре, лельо Петуния. – отговаря тихо племенникът и отива да изпълни поръчението на леля си.

През това време жената приготвя чинията с обяда на сина си и сяда уморено на стола да него.

-Дъдли, ще ти задам един единствен въпрос, но ще ми отговориш истината. – изчаква пълното момче да лапне хапката, която си беше натрупал хляб-шунка-домат-сирене и да я погледне. – От твоя отговор зависи бъдещето ни – твоето, нашето с баща ти, на братовчед ти.

Дъдли не харесва промяната в майка си, тя е някак отчуждена от него. Някак не е само негова майка , а и на нищожеството, което тя настоява да нарича негов братовчед. Той, Дъдли, няма братовчеди, нали? Леля му Мардж е стара мома, няма деца. Но, ето че майка му повтаря и повтаря за нова леля. Лили, майката на Нищожеството.

Защо майка му го наби, тя няма това право, децата не се бият. Ето, Пирс, толкова бели прави, никой с пръст не го е пипал, а него го удариха два пъти! Пред очите на Нищожеството! Ами, ако каже? Как ще му се присмеят другите! Дали да не заплаши, че ще се оплаче в Закрила на детето!

Но, майка му сякаш е прочела мислите му:

-Иди, Дъдли, оплачи се. Тогава ще дойдат едни хора, ще видят братовчед ти, синините по тялото му, килерчето и – познай! Ние с баща ти отиваме в затвора, ти и братовчед ти – в приемни семейства.

-Аз ще ида при леля Мардж!

-Тогава ще разбереш, Дъдли, че леля ти пред нас те глези и превъзнася, но, ако й останеш на ръчичките, килерът под стълбите ще ти се види рай!

Този напор от страна на майка му, му идва много, твърде много и отваря уста да ревне пак. И пак:

-Млък! – от страна на Петуния и настъпва тишина. Гледат се в очите няколко мига, Дъдли обиден до дъното на душата си, Петуния – изпитателно. – Пак ще те попитам, Дъдли, ще ми кажеш ли истината?

Кимване с глава, защото никакъв глас не излиза от устата на момчето.

-Вярно ли е, че Хари ти пише домашните по математика?

Гъста руменина залива кръглите бузи на Дъдли, той опитва да отклони поглед, за да излъже, но майка му е приковала очите му към своите и го омагьосва. Накрая, победен, Дъдли кима „Да!”.

Свежда поглед, дано не разбере. Но тя, някак тайнствено, разбира и пита:

-И по другите предмети ли? – „Да!”

-Вярно ли е, че организираш наказателни акции срещу братовчед си в училище, заедно с приятелите ти? – „Да!”

-Днес също ли? – „Да!”

-Защото не ви даде да препишете? – „Да!”

-Добре. Изяснихме някои от нещата. А, ето го и Хари. Сядай, Хари, ето тук, на моето място. Извадете си нещата за утре и почвайте да се подготвяте.

Двете момчета с удивително еднакви жестове, за толкова различаващата се един от друг физика, мятат чантите на масата, хлопват ги на гръб, отварят капаците, бъркат и изваждат учебниците и ги струпват на камара, после с две ръце оформят от тях подредено купче, което няколко пъти оправят, съвсем несъзнателно. После едновременно отепват длани една в друга и чак тогава осъзнават действията си. Поглеждат се смутено, после към зяпналата ги жена и тихо отварят първия учебник. По някаква случайност, един и същ.

Петуния дървено се обръща с гръб към тях и шумно издъхва задържания преди въздух.

Какво ги очаква?

Глава 4. След два месеца.

-Пети, сигурна ли си? – шепне едрият кестеняв мъж и притаява дъх в очакване отговора на жена си.

Късно през нощта е. Всичко е още през първата нощ след събитията разказано, виковете са утихнали. Постепенно, с ума се връщат спомени, разговори, два дървени съндъка са докарани от таванското помещение и отворени от малкия пар... Хари. С капка кръв! Вътре в единия са училищните неща на Лили, но не от началното училище, а от онова, ДРУГОТО. Вътре намериха всичките й учебници и записки върху оная дебела хартия, не папирус, нещо друго беше. Много други книги, които Хари отвори с капка кръв. Някои се отвориха и с кръв от Дъдли, и от Петуния. Имаше албуми, но с какви снимки, Господи! Хората на снимките се движеха, махаха с ръце, хилеха се, танцуваха ... Дъдли се смя, каза, че прилича на телевизия и касети със записи.

Петуния спомена думата „магия”, накара ни и ние да я кажем.

Така, като си помисли, Върнън разбра, че му олекна. Пребори се с голяма вътрешна неприязън и съпротива, но успя! Каза я!

И сега какво! Какво става?

-Да, сигурна съм, Върн. И двамата с Дъдли сме положително вълшебници. За теб не знам, утре, като станем, Хари пак ще те огледа на слънце. Не биваше толкова време да се съпротивляваш. По-добре веднъж да те огледа и ще ти каже. Но в книгата на Джеймс пише, че аурата не трябва да е като яйце. – Да, и съндъка на Джеймс Потър се намери у тях, Хари го отвори и всички ахнаха от изненада. - Пише, че щом е с яйцевидна форма и такава сива и безцветна, магията е к-о-м-п-а-к-т-и-ф-и-ц-и-р-а-н-а, ком-пак-ти-фи-ци-ра-на!

-Това уплътнена ли значи?- пита едрият мъж недоумяващо.

-Знам ли! Може и това да значи, но все ми се струва, че има друг смисъл.

-Нещо като затворена, може би? А, Пети? Или свързана?

-Хм, може би си прав. Свързана. Някак логично звучи, Върн. – отговаря жена му замислена. – Дай да влезем в съндъка на Джеймс и да потърсим още някаква зацепка. Може нещо да изплува и от спомените ни, а може да намерим и разрешение как да я отвържем тая наш магия.

На сутринта двете момчета слязоха долу на закуска, но не намериха никого в кухнята. Споглеждат се и едновременно поглеждат към тавана. В килерчето под стълбището са скрити от външен поглед двата съндъка на родителите на Хари – обикновения училищен на Лили и специалния, многостаен – на Джеймс Потър.

Двете момчета хукват към старото място за живеене на Хари и намират съндъка на Джеймн отворен, а от стълбицата, водеща надолу, в неизвестността, идваха шумното хъркане на Върнън и тихото писукане насън на Петуния.

-Уфф, пак са чели до сред нощите и са заспали седнали. – промърморва Дъдли и тстъпва на първото, единствено с нормални размери, стъпало към вътрешността на вълшебния съндък. Веднага нещата се променят и достатъчно широка стълба се оформя. По нея тръгва едно след друго двете момчета.

Светло антре води към голям хол, откъдето няколко врати водят още навътре в магически разширеното пространство. Момчетата уверено отварят една от тях и влизат в огромна библиотека. На голямата маса в средата на помещението Петуния и Върнън, буквално, са паднали върху куп разтворени книги и сладко спят.

-Мамо, тати. – внимателно ги разтърсва за раменете по-едрото момче. – Ставайте, вече е късно. Днес Хари има рожден ден.

Двамата възрастни скачат в транс, със зачервени очи, огромни торбички от недоспиване и силно прижълтели от умора.

-Какво става, колко е часът? – пита Петуния.

-Минава осем часа, скоро ще дойде пощата.

Всички хукват нагоре.

Пощата ги чака във вид на кафеникава сова, кацнала на перваза на отворения прозорец. Петуния я улавя и отвързва от крака й големия жълтеникав плик. През това време Върнън идва с голям картонен кашон и двамата се опитват да затворят изненаданата от развтието на нещата птица.

-Остави – казва жената – само ще ни одере и окълве. Да я пуснем в съндъка на Джеймс.

-Давай. – съгласява се и едрият мъж. – Момчета, я донесете някакво месо за совата.

Докато пият сутрешния чай, писмото лежи неотворено на масата. Всички са прочели адреса. Всички са отвратени от всичко.

Получател: Литъл Уингинг

Сурей

Привит Драйв 4, килера под стълбата.

Хари Джеймс Потър

Подател: Училището за чародейства и вълшебства Хогуортс, Англия

-Кого ли ще изпратят да ме отведе в Лондон?

-Няма значение, Хари. Който и да е, действаме по план. – казва чичо му и поглажда рунтавия си рус мустак. Под него чичото злорадо се е ухилил.

Петуния гледа мъжа си с бляскав поглед и непреодолимо възхищение.

Момчетата се споглеждат развеселени и се сритват под масата.

-Ами ние ще идем да се почерпим послучай рожденния ден, разбира се. – казва съвсем сериозно Дъдли. – После ще идем на сутрешната прожекция, да видим Алиените. После ще се приберем, някъде към два. Става ли.

Върнън, без да откъсва очи от жена си, бърка в джоба на панталона си, вади портфейла и го подава на Дъдли.

Дъдли, с каменно изражение, изважда банкнота от сто лири и връща портфейла. Дърпа втрещения Хари и безмълвно го извежда навън.

Две пресечки нататък двамата се спират, избухват в смях и дълго реват от възторг.

Пирс Полкинс гледа обидено през прозореца на стаята си и не може да си отговори на въпроса, който хиляди пъти през тия два месеца си задава – Какво стана?


@темы: Хари Потър

суперструны, супергравитация

главная