Ознакомьтесь с нашей политикой обработки персональных данных
  • ↓
  • ↑
  • ⇑
 
21:47 

реинкарнация

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
Всеки живот е като стъпка в снега - ляв, десен; ляв, десен.....Всяка стъпка е уникална, но напомня за своя притежател - човек, звяр, насекомо...

@темы: фентъзи

01:08 

Анекдоты, приколы, перлы ...

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
читать дальше

Демократии нет и не будет. Государство - это я!
читать дальше

читать дальше


Смело выходи из себя, когда другого выхода нет

Никогда не бойтесь браться за то, чего не умеете. Помните: Ковчег строили любители, профессионалы занимались "Титаником"!

Как вредим себе мы сами, враг вредить нам не решится!

Вопросы не бывают неприличными. В отличии от ответов. (с) О. Уальд

В каждом из нас спит гений и с каждым днём всё крепче.


Во всём, что происходит, должна быть своя логика. Там, где она отсутствует, есть основания подозревать обман. (с) Артур Конан Дойль

Чем бы дитя не тешилось, лишь бы не вешалось.

кошки

Лучше посидеть в тишине, и пусть люди думают, что ты дурак, чем открыть рот и устранить все сомнения.


извадки от фик Спасти предводителя от автор с ник Био Драма.
http://www.hogwartsnet.ru/mfanf/ffshowfic.php?fid=48930&l=0

Био Драма, это классный фик. Утащила безсовестно, но очень нравится хорошее чувство юмора у людей.

- Что с восточных голодранцев вирой взять? Девственниц для освежения крови? Так все как одна уродины! Красавиц кто отдаст? Потом на отпрысков своих страшненьких любуйся…

«У любой задачи есть два решения: твоё и правильное. Сделай так, чтобы твоё решение было ловчей и интересней, тогда о правильном никто не вспомнит».

«Так тебе и надо, волчара! Нашёл на кого Предводителя променять. Изучай теперь морщерогих кизляков да повадки нарглов, чтоб они тебе по ночам в кудрявом виде снились!»


Лютера: «Самомнение праведности, которая не хочет быть грешной, нечистой, жалкой и осужденной, а справедливой и святой, – и есть то отвратительное чудовище, не убив которое, человек не может жить». Пайсано

@темы: Хари Потър, юмор

22:01 

Втори шанс

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
22:07 

Диалог - бг

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.


Диалог

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: няма

Съмъри: Един разговор между стари противници, който изяснява някои моменти в канона. Противници? Може ли да наречеш враг, човекът, който ти дава втори шанс?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.
читать дальше


@темы: Хари Потър

22:10 

Героят ни напусна! Сега накъде?

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Героят ни напусна! Сега накъде?

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: няма, но може и да се появи. Ако се появи, никога няма да е ХП/ДУ. Само през трупа ми! Няма да видите и ХГ/РУ – не вярвам в пластмаси. Нито в ГМО.

Самари: Лъжа, целият ти живот е една гнусна, отвратителна измама. Приятелите, роднините, учителите – всичко е фалшификат. Има ли поне едно нещо истинско в живота на Хари Потър?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

-Кои сте вие? – Гласът на Хари изтънява в панически фалцет – Къде са МОИТЕ роднини? Живи ли са, къде са, казвайте бързо! Кой ви постави тук, вместо тях?

Лицето на този, който се предтавя за Върнън Дърсли става мораво като патладжан, а кобилестата жена зад него е пребледняла като смъртница. Дъдли е толкова широко зяпнал, че от устата му се сипят трохи и зеленчуци, с които се е хранил до сега.

Никой не отговаря.

Хари грабва пълната със синя течност стъкленица и с вълшебна пръчка в дясната ръка излита навън. Там замахва във въздуха и на мига пред него спира триетажен, греещ с виочетови цветове чуден автобус. „Нощен рицар” – транспорт за вълшебници в беда. Хари скача още с отварянето на вратата, блъска стреснатия вълшебник, който се опитва да изрече обичайните в случая покана и цена на пътуванията, прескача нагоре и пътем извиква на Ърни – водача:

-Министерството на магията.

Без повече уговорки автобуса дига светкавично ускорение и изчезва от Привит Драйв. Вкамененото до този момент семейство в къщата на №4 се втурват като ужилени насам-натам в опит да възсановят, доколкото може, порядъка в своя фалшив живот.

-Трябва да уведомим Дъмбълдор – сеща се по едно време жената. – Трябва да го предупредим, че повече няма...С какво ще живеем оттук нататък?

-Никого няма да уведомяваме, най-малко него – внезапно отсича дебелият мъж – Поне това дължим на момчето. Достатъчно го мъчихме и играхме по свирката на дъртия пръч. Не знам, изобщо не знам, как се съгласихме с неговия план! Да се правим на други хора, да живеем живота им, да тормозим племенника им, да го осакатяваме.... А, не! Събирайте си багажа и изчезваме в Занзибар.

-А пари? С какви пари ще живеем? – приплаква жената.

-Да не мислиш, че всичко сме харчили! Имаме известни спестявания, не сме живели разточително. Ако сме пестеливи, ще изкараме няколко години, докато се устроя на подходящо работа. Дрелки са необходими и в Патагония. – успокоява жена си дебелака.

-Ами Дъденцето? Как ще го преживее той? – хлипа нещастната майка.

-Стига, жено! Синът ни е голям, петнайсет годишен е, трябва да се справи. Аз на неговата възраст сам си изкарвах джобните. Разглезихме сина си до немай къде. Погледни го – прилича на слон. Ставай, Дъдли и отивай да помагаш на майка си, събирайте само ценните неща.

Дъдли е така шокиран от събитията, че покорно и без дума да изрече, става и тръгва след майка си.

Два часа по-късно голям тъмносин Форд напуска Литъл Уингинг и отнася семейството, което доскоро носеше фамилията Дърсли от градчето, независимо, че слънцето току-що е залязло. Хората бягат и се спасяват, независимо от неудобствата.

~~~~~ ~~~~~~ ~~~~~ ~~~~

Хари нахлува в Атриума на Министерството на магията и се втурва към асансьорите. Дежурния аврор, възрастен мъж на около 50-60 години, скача да го настигне, но момчето е толкова бързо, а и днес късметът му работи на всичките сто процента. В момента, когато връхлита върху вратата на асансьора, тя се отваря и вътре е съвсем празно. Хари натиска един бутон и вратата се затваря, преди дежурния да е дори на метър от нея. Остава му само да проследи с гневен поглед къде ще спре, за да уведоми тамошните си колеги за нарушител.

Но днес съдбата е решила да прави подарък след подарък на разтревожения и уплашен младеж. Два етажа по-надолу асансьорът спира и в кабинката влиза строго изглеждаща жена с прошарена права коса до раменете и монокъл на едното око. Тя втренчено впива поглед в слабичкия вълшебник, очевидно ученик, и го оглежда отгоре додолу.

Веднага й прави впечатление солидната възраст на дрехите му – големи, увиснали върху мършавите плещи, избелели и прокъсани. Платнените гуменки не са в по-добро състояние, ръцете му стискат стъкленица със синкава течност. Вълшебницата за кратко се замисля върху цвета на отварата, върху подтиснатия и разтревожен вид на момчето, прави някои умозаключения и помисля с тихо съжаление: „Горкото момче, открило е, че хората, с които живее, не са му родители.... Кое ли е?”

Тогава ръката на момчето, държаща вълшебната пръчка се вдига, за да повдигне смъкналите се очила, а очите й, като омагьосани следват всяко негово движение, за да съзрат и доведат до любопитния й мозък, че тези очила са кръгли като велосипеди, а този белег с формата на мълния...

-Мистър Потър! – виква жената – Какво правите в Министерството? Търсите ли някого?

-Търся Началника на правовия ред. – отговаря момчето – Имам оплаквания и въпроси. Имам нужда от съвет и защита. Имам нужда от човек, на който мога да се доверя.

-Аз съм нужния човек, мистър Потър. Аз съм Началника на правовия ред. Казвам се Амелия Боунс. Племенницата ми учи в Хогуортс, Сюзън Боунс, може да я познавате. Заповядайте в кабинета ми.

Междувременно, асансьорът спира, вратата се отваря и двамата слизат на етажа с кабинета на Амелия. Двамата влизат в кабинета, жената минава зад единственото бюро в помещението и натиска един звънец.

-Седнете на дивана, мистър Потър. Сега ще дойде секретарката ми и ще ни донесе нещо за подкрепа. Чай, кафе, нещо за хапване?

-Право да ви кажа, мисис...

-Госпожица. Наричай ме мис Боунс.

-...Мис Боунс, не ми е до ядене, но не съм хапвал от вчера и то не беше кой знае колко, та няма да откажа и по-солидна подкрепа, както се изразихте.

Вратата се отваря и вътре влиза висока русолява особа с дълъг и навирен нос.

-Камела, донеси ни сандвичи, сок и плодове. И не пускай никого, докато не приключа тук разговора с мистър Потър, което ще рече – Мис Боунс поглежда златното си ръчно часовниче, явно, с магълски произход и отсича – до края на работния ден. ДДнес, сигурно, няма повече да приемам никого.

-Добре, мис Боунс. След минутка се връщам и пускам табелката.

Наистина, след две-три минути, Камела се връща, а зад нея във въздуха се носи голям поднос, отрупан с купи, пълни чинии и чаши, оставя го върху масичката пред момчето и напуска кабинета в пълно мълчание. Над храната се носят ароматни пари, стъклото на чашите е покрито с капчици кондензирала влага. Подносът изглежда така привлекателен, че откъм корема на младежа се чува яростно куркане на черва.

-Заповядайте, мистър Потър, хранете се.- подканя домакинята гладното момче и се подсмихва на охотата, с която чиниите една след друга биват уважени.

Пет-шест минути по-късно, първоначалният глад е вече утолен и младият вълшебник, вече по-спокойно, се обляга назад върху удобния диван, несъзнателно поглаждайки пълния си стомах.

-Можеш да почваш с разказа, мистър Потър. Какво страшно събитие ви накара да потърсите помощ в Министерството?

-Цял живот съм се чудил нормално ли е леля ти да позволи на мъжа си и на сина си да се отнасят с теб като с последната отрепка. Не само това, тя самата да се държи по същия начин. Да те има като роб в къщи – ти да чистиш, да готвиш, да дигаш и слагаш масат, да миеш чиниите, да копаеш, плевиш и косиш градината й, чичо ти да те кара да поддържаш колата, да боядисваш и още какво ли не. От пет-шест годишна възраст! До единадесетата ти година да спиш в килерчето под стълбата. Да носиш старите дрехи на дебелия си братовчед, да допускаш племенникът ти да е боксова круша на синати и мъжа ти... Мислех, че това е нормално, докато не тръгнах на училище и не научих, че поведение като на леля ми е недопустимо, не! Няма такъв случай – родната ти леля да се отнася така с теб, както моята с мен.

Тази година, в Хогуортс, имахме отвратителен учител по Защита – Долорес Ъмбридж, рядка гадина! Не само на нищо не ни научи, но наказваше всеки опит за съпротива срещу затъпяващите й методи – вижте ми ръката!

-Какво е това, мистър Потър, сам ли си го направихте! – Амелия разглежда странния, като надпис, белег върху тирната страна на дясната рък на младежа.

-Да бе, сам! Как ли пък не! Ъмбридж ни наказваше като ни караше да пишем с Кърваво перо! – отговаря той.

-Не е възможно! – провиква се седналата срещу него жена – Кървавото перо е забранено от Закона вече повече от петдесет години артефакт. Всички екземпляри са конфискувани.

-И вие ли ме наричате лъжец, мис Боунс? – огорчен възклицава Хари – Отивам си. Нямам ви повече доверие, щом няма да ми вярвате. – след което става и тръгва към вратата. Жената, силно покрусена от прибързаната си реакция и глупаво невъздържание скача и се втурва след него.

-Стойте! Спрете, мистър Потър! Моля ви, извинявам се за прибързаните думи. Честно, нищо няма да казвам, само не тръгвайте прибързано, успокойте се. – дърпа го тя за ръката обратно към дивана. – Сузи ще се сърди и ще ми крещи като обезумяла, ако разбере колко глупаво съм се отнесла с вас и ще е права.

Хари е отчаян и раздвоен, уморен и самотен. На кого да вярва, как да получи увереност, че тази жена пред него, приела го радушно, но така прибързано и импулсивно скочила срещу него още при първите му думи, няма да го предаде. Също като всички други... Няма приятели, няма роднини, няма ни един честен и почтен човек, на който да се облегнеш, който да те подкрепи.

-Дайте ми клетва, че ще слушате, че няма да подлагате на съмнение думите ми. Не ви карам да ми вярвате на мига, но поне проверете и тогава говорете – отстъпва момчето, защото по-добре тази непозната жена, отколкото никой.

-Заклевам се в магията си, че ще отсъдя, чак когато получа истински доказателства в едната или другата посока. Нека седнем, мога ли да те наричам Хари? – при положителното му кимване, тя се усмихва – Хари и да продължим, все едно не съм те прекъсвала.

- Добре, до къде бях...а, да! Хърмаяни Грейнджър ме убеди да обучавам нашите приятели на онова, което съм научил при моя нелек, смъртно опасен бих казал, ученически живот. Събирахме се в стаята, която елфите наричат стая „Иди ми-дойди ми”. Другите ученици я наричат Нужната стая. Ходех в нея не само, когато имахме организирана среща, но и всеки път, когато исках да избягам от шума и врявата в нашата, на Грифиндор, обща стая. „Иди ми-дойди ми” ти дава всичко, което ти трябва. Един ден тя ми даде стар, прокъсан учебник по Отвари и елексири. Без корици, без заглавна страница. Анонимен учебник, пълен с писания на ръка, с рисунки и диаграми, направени върху други листове и залепени вътре допълнително. За поясняване на написаното в книгата, когато празните полета не са стигали.

-? – и тишина от страна на Амелия.

-Да, точно така, започнах да го изучавам. Беше безценно съкровище. Вътре имаше всичко по всичко. Но най-интересни бяха, разбира се отварите. Не че няколкото листа, в които се описваше етикета и правилното поведение във Вълшебния свят, не беше абсолютно и брилянтно четиво. Но отварите.... Почнах да варя елексирите един след друг – за премахване на бемки, за предизвикване на бемки. За премахване на бръчки и за бръчки...Те винаги идваха по двойки, действие и противодействие! Бях очарован.

След няколко седмици намерих отвара за проверка на заклинания, наложени върху теб, тайно, без твоето съгласие. Когато го изпих, засветих като коледна елха! Какво ли нямаше – за следене, за подтискане на интереса, за засилване на невниманието, за разконцентриране, за ниско самочувствие, за повишаване на адреналина и понижаване умствените способности...Да не говорим за голямото си откритие – хоркрукса в белега ми!

-Хорксрукс – изхриптява вълшебницата – велики Мерлин! В белега ти – хор..., от Вол... – борбата й с клетвата стихва на това място, но Хари и така разбира какво пита тя.

-Освобождавам ви от клетвата, по-добре да си говорим на спокойствие – съжалява я младежът – Да, такива ми ти работи. После открих отровите в кръвта си – Амортенция, втечнен Империус, всякакви забрани и поощрения. Симпатии към едни, отдръпване от други... Отне ми месеци, докато изчистя аурата и кръвта си от паразитни отпечатъци. После варих и пих в промишлени количества защитни, укрепващи и подобряващи магическите ми токове отвари. И се появиха на дневен ред печатите – върху магическото ми ядро, върху връзката ми с родовото наследство, върху аурата ми, върху душевното ми партньорство, върху способностите ми. Оказа се, че способността ми да говоря със змии е единствения магически подарък, който не е запечатан. Сигурно, оня, който е осакатим душата ми, не е предполагал, че ще мога и това. Последната година варя и пия отвари като смок. Превърнах се във втори Снейп. Като казах Снейп, той се опита да разруши вродената ми ментална защита, навярно, за да ме направи лесен за достъп от волдеморт.

-Кой му разреши, Ъмбридж ли? – Амелия се е зачервила от възмущение.

-А, Ъмбридж, дребна риба е тя, мис Боунс! Друг даде височайшата заповед.

-Кой?

-Дъмбълдор, кой? Защо питате? Има ли сила на тоя свят, освен Дъмби и Волди, на които Снейп се подчинява? Няма!

-Каза, че се опитал. Как се справи с него?

-Много просто – влизам в лабораторията и още незатворил вратата, ме посреща: „Легилименс”! Аз се тръшкам на пода и припадам. Събуждам се в болничното крило. До следващия път. Припадъкът не е случаен, но прилича на итсински. Снейп е подозрителен като хлебарка, но е толкова превзет по отношение на всеки грифиндорец и особено към тия с фамилия Потър, че и да го убиват, няма да признае, че съм му почти равен в Отварите, заклинанията, трансфигурацията. Дъмбълдор е в същата позиция.

-После? – пита жената нетърпеливо.

-После разбирам как да разбера кой е авторът на помията.

-Кой беше, Хари?

-Голяма част от заклинанията беше сложил небезизвестния Велик защитник на Светлината Албус Дъмбълдор. Голяма част от отварите бяха приготвени от Моли Уизли. Останалата част – същите хора, но с разменени места.

-Ужас! Как Артър е допуснал това?

-Ха! Че защо да не е станало под негово давление, защо да не са решавали на семеен съвет. Защо трябва да хвърляме вината само върху един член от семейството? Те, нали са семейство, едва ли крият нещо един от друг. Поне аз не съм забелязал, благодарение на това, че милият ни директор позволява да ходя, извън Хогуортс и Литъл Уингинг, само в Дупката и на Диагонали, те да имат тайни един от друг.

-Отварата, която носиш, за проява на кръвно родство ли е?

-Много сте сведуща, мис Боунс! Уцелихте десятката! Хвана ме съмнение, нали разбирате, и когато открих състава му, веднага си го сварих. Като се прибрах при онези магли, чаках само няколко дни и на жената й дойде менструацията. Мигът на истината – вземам превръзката и я намокрям в колбата, после капвам моя кръв. Трябваше да е златно, а вижте каква е – синя. Синя! Разбирате ли какво значи това? Синя! Нямам нищо общо с ония гадове, нищичко. А аз се чудя, виждал съм майка си на снимки, всякакви снимки. Всъщност, от албума който ми даде Хагрид. Там няма снимки от свадбата на нашите, няма снимки мама и леля, НЯМА СНИМКИ НИТО НА ЛЕЛЯ, НИТО НА ВЪРНЪН! Ясно ли е накъде бия? Най-накрая пъзелът се подреди и всичко светна като в ясен ден. Тия хора, които ме „отглеждаха” и за които бях едно лайно, с извинение, не са моите роднини.

-Хари!

-Какво Хари, какво? Стана ми пределно ясно защо Дъмбълдор не позволяваше на НИКОЙ, който някога е виждал леля ми Петуния или мъжа й, да посети Привит Драйв.

-Но аз знам, че там са идвали Артър...

-И аз знам, че е идвал Артър, но тойе Уизли, нали? Нали се сещате – Амортенцията, отварата за приятелство, щедрост, празноглавие, късането на душедната симпатия, а?

-Мерлин!

-Мерлин, я! Но остана един важен въпрос. – тук Хари спира и се вглежда в жената пред себе си. – Вие сещате ли се какъв е той?

-Да, Хари. Къде са истинските ти роднини и каква е тяхната съдба? Ще се опитам тихо да придвижа тяхното дирене. Знаеш, че има начини по кръвна симпатия, специална отвара...

-Вече съм я сварил, но нямах време да я използвам. Веднага, след като открих лъжата и се развиках на жалките самозванци, хукнах насам. Остана на Привит Драйв. Имате ли желание да ме придружите обратно?

-Добре. Обещах ти, че ще ти помогна, само да се обадя на Сузи, за да не се безспокои и тръгваме.

~~~~ ~~~~ ~~~~

Силно „хлоп” съобщава за апарацията на двамата вълшебници в трапезарията на Привит Драйв №4. Тишината ги посреща в чисто подредената стая.


@темы: Хари Потър

22:11 

Кроежи

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Кроежи

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: Хет

Пейринг: ХП/ХГ, другите, по маловажни двойки ще се появяват според приумиците на автора.

Съмъри: Хари се завръща на Гримуалд Плейс в края на август. Но Хари ли е този висок и горд младеж? Какво крои Директорът Дъмбълдор, какво крои семейство Уизли. Всички очакват нещо хубаво, но дали няма да стане както обикновено?

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

Гл. 1. Конфронтация с проф. Дъмбълдор на Гримуалд Плейс, лятото след смъртта на Сириус

Ръката на Хари стисна дръжката на олющената входна врата и усети хиляди иглички да пробождат кожата му. Болката го ужили, той дръпна ръка и в унес загледа многобройните капчици кръв по дланта си. После, без да мисли, отново хвана студеното желязо на бравата и пусна магията на дома да проникне чрез пролятата кръв в тялото и в магическото му ядро. Някак, в предчувствие за правилност, пое в себе си съзнанието на древната, пропита от столетия с магия и донякъде оживяла сграда и в корема му се надигна тъмен възторг от признанието на правта му за собственост. Почувства как кръвта му се смесва, разпознава и овладява дълбоките традиции на Рода. Същевременно, цялото му тяло се разтресе от нахлулата като ураган сила на концентрираната в самите стени на строението старо вълшебство, дошло от длъбините на столетията и събирано поколения и поколения Блек, към които и той самия принадлежи.

Ръждата от желязото се стопява, олющената фасада се възправя пред смаяните му очи чисто бяла, мраморът на стъпалата се възстановява, а падналите отстрани камънаци политат в кратък вихрен танц и оформят две високи саксии с цъфнали в тях бели рози.

Спазматичното поемане на задавен дъх отзад кара младежа да се обърне, за да узнае съдбата на своите придружители. Устата на Ремус е така широко зяпнала, че челюстта му е на нивото на ключиците. Очите на Аластор Муди – и неговото мътно око, и другото – изкуственото – са вперени в младежа изпитателно, сякаш за пръв път признават съществуването му. Но най-интересна от компанията е Нимфадора Тонкс. Игривата визия, която носи младата метаморфка, е сменена с друга – едновременно обикновена и скандална. Розовите къси вихрени коси са се превърнали в дълги до кръста кафяви букли, дребното, момчешки изглеждащо телце се е извисило поне с десетина сантиметра и го изненада с неподправената прилика с Беллатрикс Лестрейндж.

-Бела! – виква импулсивно Хари, но после съобразява нещо наум и гласът му продължава строго и премерено – Госпожице Тонкс, извинете за неволното обръщение, вие така приличате на своята леля, горката Беллатрикс!

Нимфадора, за своя голяма изненада, прикляква в реверанс и смутено отвръща:

-Не се тревожете, лорд Блек! Всички, които са виждали истинската ми външност казват така. Затова съм принудена да се правя на палячо. Виждате, че кръвта вода не става. За вас важи същото.

-Нима? Да не би.... – казва замислено назования като Лорд Блек Хари – О!

Другите от групата на придружителите мълчат втрещени и само Артур Уизли се почесва по главата и смаяно клати глава.

В това време Хари посяга към лъскавата сребърна дръжка, но вратата сама се отваря към тъмнината вътре. Младежът влиза, след него тръгват и останалите, но невидима сила прегражда пътя им и те спират. Муди вади пръчицата си и я размахва насам-натам, мърморейки под нос, но безуспешно. Тогава младата родственица, Тонкс, несмело извиква:

-Лорд Блек, ако не ни поканиш, не можем да те последваме.

Полувлязлото в предверието на къщата момче се обръща, оглежда преценяващо компанията отвън и казва с неутрален тон:

-Каня ви да посетите дома ми. За малко.

Последната реплика докарва върху лицето на Артур угрижено и смаяно изражение, но Ремус не трепва и, давайки път на Тонкс да мине преди него, смело влиза вътре.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Предверието е все така тъмно, мирише на плесен и вехто, на умрели животни и дългогодишна прах.

-Кричър! – звънко прозвучава гласът на Хари и мигом отпред, със силно „Флоп” се появява дребен, прегърбен силует. Тихото и гневно мърморене на злобното създание бива рязко прекратено от ритуалните думи на младежа – Лорд Харисън Джеймс Потър, Лорд Блек е у дома. Посрещни Господаря си подобаващо, елф!

Тези думи имат магически ефект – малкото криво същество рязко подскача и се завърта около себе си с такава скорост, че създава осезаема вихрушка. Няколко мигвания и мека светлина огрява отгоре и осветява цялата сцена – пред току-що влязлата компания стои строен, сравнително висок елф, облечен в ослепително бяла туника със сложен герб, бродиран със златни нишки върху сърцето. Очите му – големи и сини, гледат напред, вперени предано в лицето на своя Лорд, тънкото му телце трепери, обхванато от възторг.

- Господарю мой – вика Кричър – млади мой Господарю! Този елф е готов да служи до смърт на великия род Блек.

-Тогава се размърдай! Виж дома на какво е заприличал!

Кимайки толкова радостно, че ушите му изостават от клатенето на главата, с капещи от огромните сияещи очи сълзи, домашният елф на сградата протяга и двете си ръце напред. С внезапна догадка, Хари също протяга своите и стиска мъничките длани на своя слуга. И двамата затаяват дъх и затварят очи и пускат на воля магията и желанието си за обновяване. Яркото в началото сияние, което извира от тях, постепенно потъмнява и напълно изчезва, но тогава се чуват стоновете. Самите устои на сградата, нейното магическо сърце и защита разпознават новия си собственик и се пренастройват спрямо него. За една милисекунда, когато старите заклинания и наложеният от Дъмб. Фиделиус падат, къщата се появява за външните наблюдатели, но няма магъл, нито магьосник, чиито очи биха могли да отчетат появата на обект за такова кратко време, веднага след това се издига нова защита, съсредоточена върху новия Лорд.

След това започва промяната на самата къща – мръсотията изчезва, стените, подовете и таваните лъсват в първосданния си блясък, стъклата сякаш изчезват – чисти и кристално прозрачни. Мебелите връщат красотата на първоначалната си изработка, полюлеите заискряват с магическа светлина.

Шум от падане на тела, търкалящи се кутии и други, меки вещи изпълват вътрешността на къщата. Викове, писъци, ругатни сякаш оскверняват благородния дом и неговата древна атмосфера.

Тогава вратата към вътрешното фоайе се отваря и многолюдна тълпа червенокоси младежи се юрват към новодошлите с невъздържаността на стадо хипопотами. Дребно, с лице покрито с лунички и развяваща се червена коса момиче, се хвърля с непоносим писък на врата на Хари и го стиска с всичка сила. Това е Джини Уизли. Малката сестра на съкурсника на новия Лорд от Хогуортс и присвоил си правото на пръв и единствен приятел, Роналд, който в това време тупа по гърба прегърнатия, хилейки се доволно в лицето му.

Двете еднакви момчета, близнаците Фред и Джордж, също весело крещят нещо, но поне не се опитват да убият чернокосото момче нито с удари по рамото като брат си, нито чрез удушване като сестра си.

Хари чака търпеливо и много мълчаливо да приключат пристъпите на приятелство у младите членове на семейство Уизли и когато най-накрая всички усещат, че техния другар не проявява ответни признаци на възторг от срещата, се дръпват обидени и нямо и неразбиращо гледат към него.

-Хари, какво е станало, друже? – пита Рон притеснен. Погледът му оглежда с голямо подозрение настъпилите в приятеля му промени. Преценява прибраната му в къса опашка лъскава черна коса, златната обечка с форма на халка в ухото, красивата коприна на новата, бродирана мантия, обкования със сребърни скоби и инкрустации нов черен куфар и тъмните панталони и риза под мантията. Най-накрая забелязва, че гледа очи в очи, без да се навежда, поради ниския му ръст, лишеното от очила, някак променено лице на Хари. Ревност и обида забиват болезнено отровното си жило в сърцето на рижото момче. Гърлото му пресъхва от злоба и яд и думите му прозвучават нататък фалшиво радостно. – Най-накрая да дойдеш у дома.

-У дома съм, Роналд, в моя дом. Не у вас. – го прекъсва Хари, с една ръка отмества смаяната публика и влиза навътре.

В дъното на коридора, на отсрещната стена, избелели черни завеси крият оживелият портрет на Валбурга Блек, последната Лейди на Рода. Видът на прокъсания висящ плат събужда дълбокия гняв на младия наследник. Как смеят?

Хвърля впечатляващия си багаж на внезапно появилия се подмладен елф и с извадена пръчица пристъпя към дъното на коридора. Рязко дръпване и прашните дрипи изчезват в бял пламък, само малко тъмен дим се извива и разтваря в гнетящата тишина. Старата Валбурга се надига от стола, на който седи и се приближава напред, сякаш иска да пробие платното на картината и да влезе в помещението. Тъмните й очи се впиват в изправения пред нея младеж и преценяващо и обстойно го оглеждат. Никакви викове не цепят тишината, само накъсаното дишане на групата отзад нарушават мълчаливия оглед.

-Милейди Блек – казва церемониално Хари – в последната си воля Алтаир Арктурус Блек ме посочва за свой единствен, неоспорим наследник. Аз съм Лорд Харисън Джеймс Потър, Лорд Блек – по волята на предишния Лорд и по кръв. Засвидетелствувам ви моите почитания и поднасям най-искрени извинения за безпорядъка, устроен в благородния ви дом. Уверявам ви, че веднага ще поправя щетите и възстановя изискания вид и спокойна атмосфера тук.

Хари прави дълбок поклон пред нарисуваната възрастна жена, която добива все по-доволно и благосклонно изражение с всяко изречение на младежа, а в края на обръщението му върху ъглите на устните й ляга удовлетворена усмивчица. Погледът, с който оглежда струпаната зад Лорда тълпа никаквици, е гладен и нетърпящ отлагане.

-Добре, млади Харисън. Горкичкият Алтаир добре се е погрижил за правилния и достоен наследник на Рода. Както сигурно си разбрал, баба ти Дорея Потър, беше сестра на покойния ми съпруг – Лорд Орион. Така че, ти си Блек по кръв. Синовете ми са мъртви, добре дошъл, племеннико! Сега върви, изпълни обещаното.

Докато Хари Потър се разправяше с портрета на Валпурга Блек, разговорът никак не се харесваше на един от свидетелите - на Рон Уизли. Този, който се върна от похода по спасяването на „горкичкия Хари”, не беше познатият Герой-който-вярва-на-всички. Този аристократ, който нахлу през вратата на къщата на Гримуалд, нямаше нищо общо с простоватото, невежо и доверчиво момче, което семейство Уизли мотаеше на малкия си пръст. Тук се оформяше нещо, нещо опасно и неприятно и това никак не харесваше на Роналд. Винаги, когато нещата ставаха неразбираеми за рижия, той търсеше помощ. От майка си Моли, от сестра си Джини или, в краен случай – от директора Дъмбълдор. Срещу помощта всеки искаше нещо в замяна, но сега беше точно краен случай и на Рон му беше все едно какво ще поиска директорът. Просто трябва, налагаше се спешно да се извика на помощ Великия професор.

Роналд хвърли шепа летателна пудра в горящата камина и ясно извика :”Кабинета на директора Дъмбълдор, Хогуортс.” и прекрачи в извилия се зелен пламък.

Дъмбълдор се е отпуснал в креслото си пред камината със затворени очи и с лявата си ръка кротко гали по гладките пера своя феникс Фоукс, който е легнал като котка в полите на лъскавата синя мантия на стария мъж. Дясната ръка се подава черна и съсухрена изпод ръкава. Зад затворените клепачи на дремещия вълшебник се въртят картини на събитията, които ще се разразят, когато добре обмисления му от десетилетия План достигне развръзка. Тази година пешката ще бъде насочена по финалната права. Омразата му към Том ще бъде изострена като копие и насочена....точно в сърцето на пешката. Омраза и незнание, подправено с неумение и невежество, поднесени в тепсията на предателството, украсени със смъртта на още близки нему хора! Съвършен коктейл, който да доведе до изфинено и дълбоко отчаяние. В един ден ще се реши всичко – него, Албус, ще го убият и оттърват от това старо тяло. Пешката сама ще се отдаде и ще бъде посечена от извечния си враг – Том Ридл, същия Лорд Волдеморт. Но глупавият Том не знае, че в опита си да убие Пешката, убива крестража, поместен в главата му, а душата на младия Потър следва крестража! Ажур! А през това време, хитрият Албус чака отвъд и в момента, когато младото тяло е освободено – хоп! И съм вътре! И аз съм Хари Потър. Мигом убивам Том и ставам Герой! Ох-ох-ох-ох, не мога да чакам, толкова години кроежи, планиране, отстраняване на излишни хора, убийства.... Ако ( а добре е че няма друг, освен Том) имаше някой достатъчно силен магически, та да погледне същността ми под спуснатото Було от светлина, как съм потънал в кръв! А ако имаше кой да разчете аурата на скорпиона, скрит под вида на феникса – ха-ха-ха! Но никой, освен стария Николас, камъка на когото откраднах, вече покойник, не може да види маската, наложена върху моя фамилиар......

Силен вик на изплашен младеж и тупване на едро тяло в краката му, изважда стария интригант от дълбокия и жадуван блян.

В краката му се търкаля изцапаният със сажди и пепел Роналд Уизли.


@темы: Хари Потър

22:17 

Лъжа и измама

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
[more]

Лъжа и измама във вълшебния свят

Автор: kraa

Бета: няма

Рейтинг: General

Пейринг: ХП/ХГ, естествено

Съмъри:

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.

Авторът каза: Обичам подобни истории, търся ги навред из нета, толкова обичам историите, в които Дъмбълдор е гадина – дъмбигад и Уизли са лоши хора, а Хари и Хърмяни се женят накрая, че не се въздържах да напиша нещо, което да ме удовлетворява на сто процента. Обичам Хари да е умен, силен, интелигентен, а не такова л...., като в канона. Ако не ви харесва, четете нещо друго или си напишете каквото искате. Аз пиша такива истории. Обещала съм си, че никой няма да ми заповядва нищо.

Не ме интерисува критика от типа – печатни или други грешки. Казвам имената така, както искам, не зная всички заклинания – така или иначе, ние сме тъпи магли. Аз не съм.

Глава 1. Изненадващи разкрития.

Зората багри бялата стена срещу леглото на Хари в нежен розов цвят, а листата на дървото под прозореца му шарят леки сенки, които приличат на неспокойни духове.

„ Колко символично – тази мисъл кара младежа да потрепери - неотмъстените духове са дошли да ми търсят сметка за пропуснатите шансове.”

След дългата нощ, изпълнена с накъсани, непонятни сънища и тягостни видения – логично отражение на събитията през последната седмица, сънят на Хари е по-скоро уморителен и най-вече – кратък. В училището, после в Министерството на магията, в кабинета на директора и най-накрая – пак в кабинета на същия този директор… Цяла година Долорес Амбридж, групата на Малфой, тайните занятия с Армията на Дъмбълдор, виденията, транслирани от Волдеморт, „уроците” по Оклуменция със Снейп, посещението на Отдела на тайните, Пророчеството, битката с Чудовището-което-винаги-чака-зад-ъгъла, признанието на директора, че винаги са пазили в тайна истината… Такава учебна година е в състояние да изтормози и най-каления боец, та какво остава за едно петнайсет годишно момче, каквото е Хари Потър.

Но той не хленчи, не се дърпа от предназначението си – не, той иска само едно – да престанат да си играят с живота му, сякаш е пешка в нечия шахматна партия.

Вярата му беше сериозно подкопана в деня на заминаването от училище след края на петата учебна година. В този ден той трябваше да посети кабинета на директора и да вземе от него разрешение за няколко книги, които да отнесе със себе си за през лятото. Библиотекарката – мадам Пинс – благосклонно се отнесе към тази негова идея и с чиста съвест му препоръча цял списък с подходяща за изучаване литература.

Спомен на Хари.

Гаргойлът, пазещ входа към кабинета на директора, беше отместен встрани и не закриваше стълбището, водещо нагоре. Хари спокойно тръгна по стъпалата, но изведнъж дочу сърдития глас на Албус Дъмбълдор:

- Стига, Ремус! Даже не повдигай този въпрос, не ме карай да взимам специално мерки, за да опазя това в тайна от Хари! На мен този дом ми трябва за щаб и точка.

- Но, професор Дъмбълдор, сър! Как може да погазвате волята на Сириус? Той иска цялото му имущество веднага да премине в ръцете на кръстника му. Хари трябва да получи наследството си! Трябва поне да му се каже!

- Ремус! Това ще стане тогава, когато ще е най-добре за всички, ни минута по-рано. И, бъди така добър, да не отронваш и дума в негово присъствие. Приготви се да заминеш и да се занимаеш със задачата, която ти поставих, а недей да ровиш тук кой, как и защо уронва интересите на Хари Потър!

- Глутницата ще почака… - прави още един опит Ремус Люпин, но пак бива безцеремонно и грубо прекъснат от силно разгневения директор.

- Глутницата няма да чака, ти заминаваш след половин час! И не смей да търсиш и да разговаряш с момчето. Не ме карай да коригирам паметта ти, Люпин!

На две стъпала под открехнатата врата на дирекцията виновникът за тая нечувана караница стои като втрещен и се опитва да съобрази дали правилно разбира повода за гнева и на единия, и на другия вълшебник. Когато истината се очертава – ясна и недвусмислена, последвана от последната заплаха на своя директор към единствения останал жив приятел на майка му и баща му, Хари тихо и максимално бързо се спуска обратно и хуква по коридорите на Хогуортс, за да търси усамотено място за размисъл.

Когато, тичайки презглава, най-накрая се озовава зад затворена и заклинена с всички известни му магически ключови думи врата, помещението се оказва дамската тоалетна на Стенещата Миртл. Самата тя е не по-малко шокирана от задъханото му нахлуване тук, в нейното царство и го посреща с писък:

- Хари Потър! Така ли се влиза в дамска тоалетна? Защо не почука?

- Миртл, бъди добра и ме остави сам, за да помисля – безцеремонно спира възмутените й крясъци момчето. – Не се сърди, трябва ми спокойствие.

- Добре тогава, Хари. Но, преди да си тръгнеш, ми разскажи всичко. Може и да те посъветвам нещо разумно. – успокоява се привидението и бавно изчезва през стената на първата кабинка. Малко по-късно се чува тихото приплясване в тоалетната чиния, свидетел за оттеглянето й по водопроводната инсталация на замъка.

Хари сяда на студения мраморен под с гръб към чешмата, която води към Тайната стая на Салазар Слизерин и се замисля.

„ Сигурно кръстникът ми е оставил завещание, в което дава цялото си имущество на мен, а Дъмбълдор го иска за себе си. Най-малкото, иска домът на Гримуалд – плейс за щаб на Ордена. Но защо пак зад гърба ми, защо просто не ме попита – аз не бих имал нищо против? Значи ония откровения след битката с Волдеморт, когато разнесох дирекцията на трески, пак са били прах в очите? Почвам да си мисля, че не войната с Червенооката гад е най-важната причина, която ме прави така първостепенен за директора. Защо непрекъснато ми се заостря вниманието върху думите, че Волдеморт бил избрал именно мен за герой на тъпото пророчество. Защо не Невил? Дали не защото Невил има баба-могъща вълшебница, която го пази и трепери над него, а аз съм кръгъл сирак, който е оставен сам-самин да го носят теченията, без никой да го е еня за мен? Ако Волдеморт ме убие, кой ще заплаче, от чие сърце ще закапе кръв, кой ще го е грижа, че Хари Потър – бедната Пепеляшка в Прекрасния вълшебен свят, си е отишъл млад, зелен, невкусил живота? Никой! А беден ли е наистина Хари Потър? Да помислим, да помислим…”

Пред очите му като балон се люлее полупрозрачен призракът на Стенещата Миртл.

- Сякаш, че си достигнал до някои очевидни истини. – заявява тя и никаква следа от глезотия и отнесеност няма в изражението й. – Сега ми разскажи всичко и да обмислим стратегията.

Когато след два часа Героят на Магическа Британия, момчето-което-оживя, напусна тоалетната на втория етаж, в очите му няма повече неизплакани сълзи, в тях се вижда само тиха печал и мир със самия себе си. Зад вратата остава замислен призракът на едно маглородено момиче, което за повече от петдесет години „призрачна практика” много е чуло, видяло е различни потайни неща, направило си е изводи и не му се е досвидяло да сподели своите открития със самотника, който дойде и потърси помощ. А, както вече сме чули, в Хогуортс помощ получава всеки, който се нуждае от нея. Но само от една страна – от Директора - а от най-подходящия източник. Този източник за Хари сега се оказа Стенещата Миртл.

Край на спомена.


[/MORE]

@темы: Хари Потър

22:23 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Съприкосновение на светове

Автор: kraa

Пейринг: ХП/ХГ, нжп/нмп

Рейтинг: Хет

Анотация:Съдбата на Хари се оказва по тайнствен начин свързан със съдбата на непозната героиня, преминала през дълги и сериозни превъплъщения. В мигове на сериозно изпитание двамата взаимно се отзовава на вика за помощ от страна на другия.

Особености: абсолютно AU, неканонични характери и ситуации. Дамбигад. Зли Уизли. Добри Малфои. Лек хумор. Приключения.

Авторът каза: Съдържанието е двупластово и се развива като две отделни истории. Но така е само в началото. После всичко се смесва и добива смисъл.

Пролог.

Малкият Хари се върти върху твърдата постелка, играеща роля на легло, в шкафа под стълбището за втория етаж, пригоден от родствениците му като килерче, в което го отглеждат. Има нещо много трогателно и силно плашещо в това малко телце, разтръсено от силни гърчове. Под тънкото прокъсано одеялце с неизвестен произход, момченцето е крехко, слабичко и много болно. В тъмнината бялото му лице се откроява като мъртвешко огънче в гробище. Високата температура, с която е от вчера, изгаря и сетните му сили и изчерпва последните му калории жизнена енергия. Клепачите му са сини от постоянното гладуване, недоспиване и кошмарите, които го измъчват всяка вечер.

Както е и сега.

Зелената светлина го заслепява за кой ли път, грубият глас отново крещи непознатите слова – Авада Кедавра – отново го залива горещата вълна, дошла нейде от глъбините на съществото му и възпира идващия ужас. На това място Хари обикновено се събужда с викове, облян в студена пот и с туптящо мъничко сърчице. Този път, обаче, сънят продължава. Като на екрана на големия телевизор, който чичо Върнън инсталира преди Коледа във всекидневната, Хари вижда един чужд живот.

Глава 1. Операцията.

Когато двата катетъра достигнаха до сърцето на жената и по тях пуснаха ток, за да провокират тахикардия, кръвта се втурна към главата й и създава непоносимо налягане в мозъка. Съзнанието й потъва в бяла светлина с непоносима горещина и я кара да изскочи от това неприятно място, за да се спаси на всяка цена.

******

Гледана отгоре, операцията, която се извършва над покритото ми със зелен чаршаф тяло, прилича на танцово изпълнение. Ръцете на докторите се движат по уредите автоматично, а очите им, вперени в трите монитора, блестят в полумрака с отразена сребриста светлина. Възрастни и много опитни, сестрите от екипа мълчаливо наблюдават множеството тръбички, които ме свързват с висящите на стойки торбички, пълни с неизвестни за мен течности. Докторите ту се приближават, ту се отдалечават от операционната маса, увлечено си разменят кодирани думи, обсъждайки състоянието ми, но никой не разбира, че мен ме няма в това изпружено от токовите импулси тяло, че наблюдавам, надвесена над тях и се вслушвам да чуя някоя позната дума.

Неудържима радост и чувство за свобода ме обземат.

Изпаднала съм в астрала. Ю-ху-у-у!

Дух съм.

Призрак?

- Ще оживееш – внезапно прозвучава зад мен тих мъжки – мъжки? глас – Всичко върви по план с тялото ти.

Обръщам се изненадана, ако мога така да нарека внезапната смяна на ракурса. Зад мен се рее синкав, донякъде с човешки очертания силует, едва различим в полумрака на залата. Тихо електрическо бръмчене се вплита в песента на уредите, с които трябва да отстранят допълнителната къса възка в сърцето ми. Присъствието на този посетител не носи заплаха, а само тихо примирение.

- Сигурно ме лъжеш. Щом си тук, значи – ще умра. – отговорям аз и неочаквано спокойствие изпълва същността ми.

Когато идвах насам, към болницата, искрено се надявах на точно такъв изход. На попрището жизнено в средата, аз се оказах неподготвена, измамена и отчаяна. А това, което се случваше сега, ми дава надежда за бързо и леко избавление от житейските неволи, за мен тежко и непреодолимо бреме. Някой може и да се присмее на неспособността ми да устоявам, но от дълго време се чувствам пресъхнала и уморена. Абсолютно неудовлетворена. Излъгана.

Сякаш съм живяла чужд живот.

- Е, не е задължително. Ти това ли искаш – да умреш? – Във въпроса на силуета чувствам насмешливи нотки. – А аз мислех да ти предложа друг вариант. Ще пожелаеш ли да го чуеш?

Този дали не се задява с мен? Избор, в това призрачно състояние, отделена от тялото ми, а оная тънка сребърна нишка, дето е между нас, “оная” нишка ли се явява? Става ми весело и любопитно – какво имам да губя, та аз съм вече отвън!

- Давай да чуя! – виквам лекомислено аз, но после се стряскам - Ти кой си? И какво ще поискаш в замяна – предпазливостта е моя втора природа.

- За теб, в този момент, името ми е “Кръстопът”. Сега, когато реалността ще се цепи, а точно това ще се случи след броени минути, съм тук, за да ти предложа възможност за избор. Не би трябвало да ме виждаш, но, очевидно, е така – може би си впечатлителна, а може съзнанието ти е достигнало нивото да съзираш и разбираш тъканта на Вселената. Както и да е, предстои раздвояване. В едното разклонение ти се връщаш обратно в тялото си след … три минути, без да помниш нищо, втората възможност не се реализира. Ако избереш другото разклонение, ще започнеш живота си наново, но ще помниш всичко преживяно до сега.

- А какво става с това тяло? – чувството за вина и дълг към близките ми тук ме плаши.

- Паметта ти ще копира чисто ново съзнание и ще го върне вместо теб в това тяло.

- Искаш да кажеш, че ще съм едновременно и тук, и там - в миналото си?

- Е, не съвсем. Просто, ще се роди нова реалност, в която ще отиде твоето “АЗ” – тя ще е твоята реалност. Тук остава твоето напълно идентично копие, но ти няма повече да имаш контакт с този живот.

- Как трябва да платя, ако избера второто? – питам бързо. Знам, че безплатен обяд няма, а и времето, сигурно, не е безкрайно.

- Виж онзи монитор – посочва ми силуетът към един от екраните – виждаш ли момчето?

Поглеждам натам, накъдето сочи „ръката” на призрака. Върху екрана, вместо полето на операцията, тръгва прожекция на филма „Хари Потър”. Секунди по-късно съобразявам, че това, което гледам, едва ли е екранизация на книгите на Джоан Роулинг. Детето е много по-малко и някак си, по-нещастно на вид от онова, което помня. Костичките на скулите изпъкват, очните орбити са хлътнали, никакви бузки – череп като на мъртвец. Но детето не е мъртво, защото мъчителен стон излиза от опънатите на черта синкави устнички. Дожалява ми до болка за това малко детенце, съдбата на което е, очевидно, по-злощастна и от оная на книжния герой.

- Това да не е прототипът? – питам шепнешком.

- Почти. – ми отговарят.

Гледаме още няколко минути накъсания от кошмари сън на момченцето.

- Какво трябва да направя, казвай бързо, че не мога да гледам повече – викам към силуета зад себе си.

- Разкажи му. Обясни му как да се измъкне от това безизходно положение. Ти знаеш думите, имаш любов към детето, всички варианти са в главата ти.

Да, така е. Протягам призрачна ръка към малката, покрита с влажни тъмни косици глава и усещам как под милувката на пръстите ми душичката се успокоява. Играта на очите под затворените клепачи спира и едни огромни зелени очи се вперват към мен.

- Хари – казвам аз тихо – слушай какво трябва да направиш, детето ми.- През ръката ми, докато галя рошавата глава, потича сила, така нужна за детето в този миг. – Утре ще се събудиш здрав и бодър преди роднините си, ще им свариш за закуска супа, в която ще сложиш…..

Изброявам четените милиони пъти из дебрите на Нета съставки на една специална отвара, която премахва и отменя завинаги наложеното върху човек Заклинание за омраза и нетърпимост. Няколко пъти повтарям, докато малкият Хари запомни и ми изброи реда и начина за приготвяне на отварата. Погалвам го за последно и с едно тихо „Сбогом!”, отдръпвам ръка. Постепенно образът на момчето изчезва и се сменя от оперативното ми поле, но не и преди да видя затварящите му се очи.

Има такова нещо, наречено „фенфикшън”. Явление, за което знам от няколко години. Почитатели и фенове на интересни книги, филми, песни, картини и всичко, което ти хрумне, сядат и пишат свои варианти на произведенията. Пишат продължения, разиграват нови сюжети с познатите герои. Около авторските творби се разрояват цели съзвездия фенски творения и всичко заприличва на вариант на серията за Амбър и сенките на Роджър Зелазни. Като паралелни светове. Някои от тези произведения са написани от значително по-талантливи от авторите на оригинала писатели, четат се с голямо удоволствие, а после дълго и напоително се обсъждат от феновете си.

От няколко години чета с голямо удоволствие фенфикшън на Хари Потър. С толкова много разнообразни отсенки, развития на сюжетната линия, на атмосфера и характери, отнасящи се за едни и същи герои се запознах – все едно съм изчела цяла библиотека разнообразна литература.

Затова, когато призрачното присъствие ми каза да си спомня съставките на отварата, никак не ми беше трудно. Проблемът беше дали детето, Хари, ще запомни и изпълни инструкциите ми.

Но нямах време да се замислям за литературни герои, защото реалността – моята реалност – тръгна да ме връхлита.

Най-накрая уредите регистрират безсъзнателното състояние на клетото тяло на масата и докторите се втурват да го свестяват. Това е знак за мен.

- Нека бъде второто! – виквам аз, сияещата фигура се раздува, обхваща ме и ме отнася от този свят, от този живот и ме запраща по един въртящ се Маелстрьом към неизвестното…

*******


@темы: фентъзи

21:39 

Осмият хорксрукс

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

Осмият хорксрукс

Като насън, плътта върху лицето на Куиръл се овъгли и превърна в сива пепел под пръстите на Хари , като на ручейчета се посипа надолу, към каменния под. Първо, бледите страни на обладания от прорасналото като паразит създание върху главата му, професор, избледняха и заприличаха на издялани от мрамор. После Хари почувства огнена сила да струи през пръстите му към надвесеното сгърчено пред него тяло и да нажежава вкаменената му плът. Страдалчески писък се чу откъм тила, там, където се беше загнездило създанието.

Момчето загледа в захлас пясъка, останал върху зачервените длани – последни останки от жизнения до преди малко мъж. Облак черна мъгла с формата на човешко тяло за миг се задържакато моментна снимка и изведнъж се устреми към гърдите на малкия вълшебник. Вродената бързина, наследена от отиваща далеч в миналото потомствена линия талантливи магьосници, не можа да предпази Хари от черния вихър – остана му само да гледа как потъва в дребното му тяло. Отпред, върху мантията се отлага фин воал черни частици, които бавно се сипят надолу към останките на професора Куиръл – траурен покров върху сивата пепел.

Жестока отмала се стоварва върху крехките плещи на слабичкото момче, краката му се подгъват и то се строполява върху студените камъни на пода. Съзнанието го напуска преди ръбовете на бляскавия червен кристал, който се беше появил в десния джоб на панталона му минута преди това, да се забилят се в плътта.

Тъмнината зад клепачите отстъпи място на познатата ярка белота на болничното крило рано сутрин, когато изгряващото слънце нахлува вътре с неумолим блясък и мощ.

Тихо шумолене го изтръгна от виденията, които минаваха до сега пред очите му като филмова лента. Стремглаво посегна към очилата, които, както обикновено, послушно го очакват върху нощното шкафче, оставени от внимателната ръка на някой от приятелите му. Слага си ги и стреснато се оглежда в непривичната мъглява обстановка.

Откъм краката на леглото, в което са го донесли, голяма синя фигура със смътно белееща се брада, размахва насам-натам с ръце и слага нещо в устата си. Гласът, идващ от силуета, е на Директора Албус Дъмбълдор:

-А-а-а, Хари, вече се събуди, мойто момче! Виж, тази голяма камара върху масичката, са подаръци от твоите почитатели – шоколадови жабчета, Всякаквовкусови бобчета на Берти-Богс, Захарни пера... С твое разрешение опитах едно от бобчетата. Беше с вкус на ушна кал.

„Хари? Какъв Хари? Кой е този Хари?....А-а-а, Хари! Защо нищо не виждам, какво е станало с очите ми?” мислите се носят като валма в морето на неразбирането. „ Аз не съм Хари, Том съм. Томас Ридъл!”

Друг глас в главата на момчето започва да вие като оплаквачка на погребение: „ Кой си ти, какво правиш в главата ми? Помо-о-о-щ!”

Замахва с ръце към лицето си, за да си плясне шамар, който да го изтръгне от лапите на безумието, но движението е твърде непохвтно и изхвърля грозните телени очила в параболичен полет към стената. Звънко „Хряс” съобщава за незавидната съдба на този ветеран от филма, наречен „Клоаката, минаваща за живот на Хари Потър”.

Изненадващо, светът добива яснота и контраст, всичко става пределно видимо, даже и микроскопичните пукнатинки върху стените на болничното крило. Лицето на Дъмбълдор, с всичките му бръчки и старчески бемки, се откроява като под микроскоп.

Тогава се заглежда върху изражението на това лице, което ежесекундно се променя ту в сегашния вид, ту в много по-младата си версия пред вътрешния поглед на момчето. Не се замисля нито кога, нито къде би могъл да види Дъмбълдор млад, замисля се върху чертите на тоя познат-непознат. Въпреки, че брадата много скрива, чертите за изопнати, а очите гледат съсредоточено и с подозрение. Никакви весели светлинки няма в тях, въпреки, че устните на стария мъж са разтеглени в усмивка.

Мислите му препускат из трескавите спомени, които нахлуват като бурен поток едновременно с яснотата на зрението – Философският камък, Куиръл, сипещ се на прах, нахлулата навътре сила и присъствие, когато черната сянка поиска да влезе в него. Но тя влезе! Само че частично, чернотата остана навън, но какво ме превзе? Или кой?

Усеща тъпи пулсации в главата си, горещина се надига откъм слънчевото сплетение, прекъсва връзката с външния свят и го увлича навътре в тъмните длъбини на безсъзнанието.

„Томас, Томас! Чуваш ли какво ти говоря?”

„Чувам, мис Коул”

„ Каква мис Коул, Томас? Това съм аз, твоето друго аз.”

„Но аз не съм Томас, аз съм Хари Потър. Първи курс, Хогуортс, Грифиндор”

„Това е само името ти, истинското ти „Аз” се нарича Томас Марволо Ридъл”

„Не е вярно, Хари съм и сигурно съм полудял. Дано да съм полудял, та да не се налага да се връщам при ужасните си роднини на Привит Драйв”

„Добре, наричай се както си искаш, но ние с теб сме части от един и същи човек и този човек е Том. Трябва да ми повярваш, за да можем да се слеем.”

„Не искам да се сливам с тебе, ти си моята лудост, сега ще се съвзема и всичко ще е наред. Тебе няма да те има, Дъмбълдор е тук и ни пази. Рон и Хърмаяни ме чакат в кулата на Грифиндор, за съжаление, и това лято трябва да страдам в лапите на Дърсли.”

„Чуй ме, Хари. Ти се наричаш така, но аз те чувствам като друго мое аз и няма да те питам. Погледни към това ярко кълбо, виждаш ли колко е малко. Това е част от магическото ядро, което ти се пада. Допри ръце до него, аз също ще го докосна. Тогава двете части – моята и твоята – ще се слеят и повече няма да ме чуваш. Ще останеш само ти.”

„ Как е станало, че сме се разделили?”

„Ще разбереш по-късно, действай сега!”

„Не ти вярвам.”

„Не ми вярвай, но нали искаш да станеш силен и голям магьосник и да можеш да се справиш с лошите си роднини?”

„Искам”

„Щом е така, слагай ръцете върху ядрото си и гледай какво ще стане!”

След час, вече съвсем сам в болничното крило, отваря огромни изумрудено зелени очи, Героят на Вълшебния свят Хари Потър. Само миг и чертите му се стягат в непроницаемо изражение, а устните му се разтеглят в крива усмивка, която никак не стопля очите му.

Момчето става и почва бавно да се облича. Чорапите, ризата, панталоните...От джоба се подава смачкана носна кърпа, която привлича вниманието на Хари. С отчаяна надежда бърка с ръка вътре в джоба и между гънките на не съвсем чистата кърпичка напипва острите ръбчета на гладко камъче – Философския камък. Негов е! Никой не е посмял да рови сред опасните дебри на момчешка носна кърпа. Малко ли неща може да е бърсал с нея, от гнусни по-гнусни! Ха! Да видим, да видим!

Продължава да се облича с леко сърце и литнали с крилете на надеждата амбициозни мисли. Когато връзва връзките на втората си обувка, го стряска острия глас на училищната медсестра, мадам Помфри:

-Мистър Потър, къде мислите сте тръгнали? Веднага се съблечете и лягайте в леглото! Никой не ви е освобождавал още!

-Мадам Помфри, мене ако питате, няма да стана от това легло цяло лято. Само стадо хипогрифи могат да опитат да ме изкарат от болничното крило, но нали трябва да си събирам багажа. Чака ме едно нерадостно лято, пълно с работа и слугуване.

-Каква работа, какво слугуване, мистър Потър. Вие се прибирате в къщи за ваканцията. Кога момчетата спряхте да се радвате на летния мързел и нищо неправене?

-Мързелът през лятото е забранено състояние за мен, мадам Помфри! Чакат ме колко – поне 80 закуски, обяди и вечери за приготвяне, сервиране и отсервиране. Поне 15 пъти косене на тревата, плевене на цветята, трийсетина пъти пране, гладене и миене на подове, прозорци и колата на чичо. Между тези задължения трябва да се движа само на прибежки, за да се мяркам колкото може по-рядко пред очите на братовчед ми и приятелите му, защото те обичат да играят на боксова круша, наречена „Хари Потър”.

-Какви ги дрънкате, мистър Потър? Я, лягайте тука, трябва да ви прегледам. Имате вид на получил сътресение на мозъка при това бълнуване.

-Както желаете, мадам, но ако ще ме преглеждате, преглеждайте ме, наистина, а не отгоре-отгоре, както до сега.

Възрастната жена поставя вълшебната си пръчица хоризонтално над тялото на момчето и почва бавно да я движи нагоре от краката към главата. Тихото бърборене, което Хари дочува, внезапно става разбираемо за него – верижка диагностични заклинания, способни да покажат всички заболявания, страдания и счупвания, които е имал. Злорадо наблюдава изопнатото лице на медсестрата, когато наяве излиза системното недояждане, прекомерната слабост и многобройните счупвания, изкълчвания, и стари белези по тялото му.

-Къде са ви лекували, мистър Потър? Били сте много непохватно дете, но зарастването на счупените кости е добре лекувано. Само не разбирам, злояд ли сте бил, защо имате толкова чуплив и недоразвит скелет!

-Лекувал? Че кой и къде да са ме лекували, мадам? След всеки бой ме хвърляха в килерчето под стълбите и не ме пускаха оттам, докато не се самоизлекувам!

Тези думи смущават добрата жена и тя зяпва невярвящо към момчето. Гласът, с който пита по-нататък, е дрезгав и нисък:

-Били...кой ви биеше, Мистър Потър...Хари?

-Най-вече чичо Върнън, но и леля Петуния не си поплюва. Дъдли и дружките му, когато ме хванат, случва се рядко, но се случва отвреме-навреме. Но чичо има тежка ръка, като ме прасне и ме забива в ъгъла...

-Стига, Хари, стига! Сега ме чуй добре и запомняй думите ми. Ще ти потготвя отвари за премахване последиците от всичките ти физически увреждания – трябва да ги пиеш редовно, според указанията ми. След седмица, като слезеш на Кинг Крос и минеш бариерата, се оглеждай за висока русокоса жена със синя рокля. Това ще съм аз. За да не ме сбъркаш с някоя друга, може и други жени да попаднат под това описание, ще държа в ръка списание с бяла сова, като твоята, на корицата. Ще дойдеш направо и ще попиташ: „ Вие ли чакате сина на своята кръстница?” Трябва да ти отговоря: „ Моята кръстница си даде живота за него.”

-Ще бъде като във филм на Джеймс Бонд! Но, добре, така ще направя. Доверявам ви се, че ще предприемете нещо, което ще е по-добро от това, което Директорът и моите роднини правят за мен.

След половин час и дузина шишенца сразнообразни на цвят и еднообразно горчиви на вкус отвари, момчето, Хари, напуска болничното крило.

Отпред, пред вратата, го чакаше Хърмаяни и още в първия миг се хвърли на врата му и щастливо ридае върху рамото. После се дърпа рязко, загледа го в лицето, очите, опипа с пръсти здравината на врата, раменете и гърба му и чак тогава се засмя през сълзи.

-Хари, Хари, щях да умра от притеснение за теб. Професор Дъмбълдор каза, че пак си припаднал и мадам Помфри е викала Консилиум от Сант Мънго, за да те преглежда. Добре ли си, какво ти беше. Разкажи, какво се случи зад огъня. Професор Снейп е невинен, нали – щом се разхожда на свобода. Къде е професор Куиръл? – внезапна догадка блесва в главата й – Куиръл е бил, не Снейп. Намери ли Философския камък?

Внезапно червеното камъче запари в джоба му, но момчето си замълча. Само гледаше радостно в очите на своята приятелка, все още стиснала го в прегръдката си.

-Хей! – високият, грубоват мутиращ глас на Роналд Уизли, разсича приятното визави между Хърмаяни и момчето, което ще продължаваме да наричаме Хари Потър. – Какво правите вие двамата? Херми, дръпни се от Хари, не те ли е срам да му се мяташ така на врата?

-Не, Рон, не ме е срам. Защо трябва да ме е срам? Та Хари едва не умря! Толкова се радвам, че всичко е наред с него, че ми иде да го разцелувам – признанието се изплъзна между зъбите й, без да се усети и изведнъж усети дълбок срам и неудобство заради несдържаните си реакции. Ярка червенина покри бузите и шията й и тя заприлича на разцъфтял мак.

Стана толкова красива и привлекателна, че Хари не издържа и целуна разгорещената й бузка.

-Хе-ей! – гласът на Рон преминава във фалцет – защо целуваш моето момиче?

Този въпрос ги сварва непотготвени и прозвучава като камбанен звън.

-Твое момиче ли, Рон? Хърмаяни, защо не ми каза? – обидата стяга гърдте на Хари като железен обръч. Обида и ревност, неизпитана до сега, но така странно позната го завладява и той понечва да се откъсне от момичето в ръцете си.

Тя, обаче, не го пуска и както го е стиснала, само обръща глава към рижото момче, което смутено и ядосано, пристъпя от крак на крак до тях, стиснало гневно юмруци.

-Откога станах „твое момиче” , Роналд? Откогато ми каза в очите, че съм досадна Всезнайка, зубрачка и празноглавка ли? Или, когато снощи ми каза пред всички, че колкото и да се старая и уча, ако не се оженя за някой чистокръвен маг, мястото ми във Вълшебния свят ще е на прислужница? Считаш, че като не успях да те прасна по зъбите, защото момичетата ме задържаха, вече съм те избрала ти да си този чистокръвен маг, който ще ме направи приемлива във вашия свят?

-Така ли ти каза, Хърмаяни? – смаяно се обажда Хари – това нищожество, което не написа и една дума, без да си му я продиктувала, ти се перчи с чистата си кръв?

-Хари, тя преувеличава, не беше точно така. Аз исках да й кажа, че я харесвам – възразява смутеният и изчервен до ушите Роналд Уизли.

-Не го искам, Хари. Той е груб, невъзпитан темерут, който мисли само как да преяде, да се наспи, да се изс..., после да играе на глупави игри и може да говори само за куидич.

-Добре, мила, вярвам ти. Така е, Роналд е мързелив, нехигиеничен, хърка, орига се и отгоре на всичко е високомерен. Аз също не искам да имам нищо повече с него. Роналд, не съм ти повече приятел. Върви си.

-Хари, не вярвай на тази мръснокръвка! Те всички са лъжливи измамници, които мислят само как да се намърдат в семействата на добрите вълшебници и да им отслабят рода.

-Уизли, каза повече, отколкото беше нужно. Всичко се изясни. Сбогом. Не ме заговаряй, не ми подвиквай, не те познавам.

-Но, Хари. Това лято трябваше да те спасим от лошите ти родственици. Мама и Джини ще те чакат да изкараш поне месец при нас, в Дупката.

-Не! Отказвам категорично! По-добре Дърсли, отколкото ти и рижавото ви семейство. Не те харесвам, не харесвам никого от семейството ти. И сестра ти ми е отвратителна с тия лунички и тези оцъклени очички, с които ме зяпа.

-Но Джини така прилича на майка ти!

-Откъде знаеш, Уизли? Кога си виждал майка ми?

-Не съм, професор Дъмбълдор каза, че е така. Каза, че всички младежи Потър се влюбвали в рижи момичета и веднага се женели за тях!

-Марш оттук, не искам да слушам повече брътвежите ти!

Хари хваща Хърмаяни за ръката и рязко я дръпва далече от това глупаво, глупаво момче, което до сега смятаха за свой истински приятел. Мислеха се за Златната тройка от Грифиндор, за неразделни като братя и сестра. Оказа се, че едното рамо на техния равностранен триъгълник е изкуствено поставен там, за да подсигурява чужди, натрапени и неправилни решения.


13:09 

След последната битка

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
След последната битка


Автор: kraa
Бета:
няма
Рейтинг: General

Пейринг: ХП/ДУ, накрая ХП/ХГ

Съмъри: Проклятието Авада Кедавра никога не е било, не е и няма да бъде смъртоносно за ХП. Но след него винаги настъпват големи промени.

Отказ: Всички герои принадлежат на своята създателка – мадам Дж.К.Роулинг и колкото и да я критикуваме, те няма никога да станат наши. Неин е и Вълшебният свят и милионите, които той й донесе. Не търся парично обогатяване, просто искам здрав сън и неизкуствено създадени отношения. Светът трябва да е хармоничен, злото да бъде победено от доброто и зверски убито.



Джини стисна главата ми между тъничките си ръце и завря зачервения си от плач нос зад ухото ми. Чувах задъханото й хлипане и усещах мокротата от сълзите й върху кожата си. Свежият мирис от огнената й коса изпълни ноздрите ми и ми се дорева. Да подмина това съкровище, да се откажа от това щастие, за да спася другите! Трябва да съм луд! Но да гледам как приятелите ми, съучениците ми – Лаванда, Падма - дори по-малките, Колин, Ромилда, за малко и Луна – умират пред очите ми – това за мен е много по-страшно. Да се откажа от себе си, от живота си, от Джини, е далеч по-просто от гледката на множеството сгърчени, разкъсани тела на приятелите.

Рон и Хърмаяни са на две крачки от нас. Моят приятел е обгърнал нашата Всезнайка с ръка и гледа към сестра си с изписано на лицето съчувствие. Но очите на женската част на Златното трио не мога да видя. Клепачите й, морави от умора и недоспиване, са приведени надолу и ситно трепкат, а по зацапаните й с прах бузи текат и правят белезникави следи два реда сълзи. Внезапно ми дожалява и за нея, и за Рон. Ако .... всъщност, след като умра, на никой от тях няма да му е лесно. За Джини съм сигурен, детска любов, светли надежди за щастие, за сбъднати мечти – и всичко – в калта. Но и за другите двама ще бъде тежко. В едно съм сигурен, без мен нищо между тях няма да е същото. Кой ще ги отвлича от непрекъснатите им караници, от безсмислените спорове за щяло и нещяло, кой ще превежда на Рон за какви неща от мъгълския свят говори Хърмаяни? Кой ще възпира нащата жадна всичко да узнае приятелка от денонощното стоене в библиотеката? Кой ще й напомня, че за нещата от живота на вълшебниците, може направо да пита Рон. Той може да не е чак ученолюбив, но си е чистокръвен маг, израстнал и закърмен с магическите знания, с историята, с политиката.

Но, изборът е направен, трябва само да се следва. Волдемор поиска мен срещу мира във Вълшебния свят, ще му дам каквото поиска, дано се задави! Отделям ридаещото си момиче от себе си – жалко, не било писано – обръщам се и поемам към Забранената гора, без да се обръщам, за да не се разколебая.

С едно махване и мълчаливо „Сбогом!” се разделям с целия си досегашен живот, с живота си завинаги.


%%%%%%%%%%%%%%%%


-Авада Кедавра – извисява се тържествения глас на Волдемор и ярко зелен лъч се откъсва от Старшата пръчица и потъва в гърдите ми.
Без болка, без никакви усещания в тленното си тяло, попадам на познатата железопътна гара Кинг Крос.

Разбира се, че не е истинската сграда на гарата, не и след тържествуващата Авада, с която ме атакува Змееликият. Първото, което ми прави впечатление, е тишината. На истинската Кинг Крос в Лондон, в реалният живот, цари непрекъснат шум и глъч. Търчат забързани хора, натоварени с багаж, подвикват на непослушните си деца, сбогуват се, изпращат се, плачат от радост, от мъка...

Тук цари покой и застиналост. Влак е спрял на перона, вратите му зеят отворени, в покана към пътниците да не се бавят, но никакъв звук не издава, че работи двигател, или че има кондуктори, машинисти, друг персонал. Няма табели, които да указват направленията, няма павилиони за закуски или носачи за багажа.

Разпределителен перон само с две дестинации – Рай и Ад. На мъртвите не им трябва повече храна, нито могат да вземат от света на живота някакъв, дори и най-малък багаж, освен този в съзнанието си. Но и това е временно. В един момент всичко ще ти бъде отнето.

По перона има тесни пейки, които създават още по-натрапчиво усещане за окончателност, вместо да внасят лъч на надежда.

Внезапно приглушено писукане откъм гърба, ме стряска и ме кара да се обърна мигновено. Затърсих с очи източника на този дразнещ звук и го съзирам под една от пейките – нещо дребно мърда с неприятно тънки крайници – голо и посиняло. Бебе. Прилича на човешко дете, но е силно деформирано и силно отблъскващо. Търка с гротескно криви пръстчета мръсната си сополива муцунка, лапа и смуче шумно разранените си крайници.

Дожалява ми за него.

После, изведнъж, си спомням телцето, хвърлено от Питър Петигрю в казана по време на ритуала за въскресяване на Волдемор.
Същото, с малки, несъществени разлики.

Хоркруксът.
Дошъл е с мен в отвъдното.

„Е, сега те хванах, Волдемор”, казвам си аз и се навеждам, за да взема противното създание и да се погрижа за него.

И тогава...



§§§§§§§§§§



Дъмбълдор гледа с тъжни сини очи как мятам дребното телце през отворената врата на тръгващия влак, по набръчканите му страни текат два реда сълзи, но аз съм непреклонен. Никакъв втори шанс. Омръзна ми да гледам как на злодеите се дава втори шанс, а честните хора лежат невинни в Азкабан. Старият ни Директор, мъртвият ни стар Директор, отново се опита да ми обясни, че трябва да действам само в името на „всеобщото благо”. Неговото „всеобщо благо” ето докъде ме доведе – пред прага на смъртта. И никакви увещания няма да ме накарат да тръгна заедно с хоркрукса, за да не го оставя без никаква защита и грижа. Не ме интерисува седминката душа на Тъмния лорд, убил семейството ми, оставил мен кръгъл сирак на произвола на силните... Да не се повтарям, че ми омръзна.

Не ме гледай така обвинително, уважаеми професоре, защо не тръгна ти с него, а изпращаш мен? При това, не аз съм мъртвия, аз си се прибирам обратно в моето си тяло и вече няма да има никакъв придатък към мозъка ми, който да ме прави опасен или странен.

Разочарован си от мен? Какво от това? Не аз съм започнал това противостояние във Вълшебния свят, а вие! Гриндевелд, вие и Томас Ридъл. Аз съм косвена жертва.

Не започвайте отново с моя дълг, моята чест, моята човещина – да, те всички са мои, защото още като се върна, ще убия червенооката гадина и още утре ще се оженя за Дж..., хм! За Джини? Защо трябва да се женя за Джини, тя ми е напълно безразлична. За сметка на което с Хърмаяни...

Професор Дъмбълдор, я се качвайте на влака и си заминавайте, където ще заминавате, в рая е много по-приятно, отколкото тук, на това студено място. Какво? Защо не искате да се оттеглите в покой, да не би...
Вие сте за другата посока.

Леле!

Ха-ха-ха-ха, каква изненада ще бъде за всички да разберат истината за вас. Ще ми бъде драго да открия и извадя на бял свят всичките ви кирливи ризи, не ме молете, не ме заплашвайте. Стоп! Какво за тях? Мантията-невидимка, Възкресяващият камък и Старшата пръчица са мои! О-хо-хо!

Е, тогава ще стане интересно. Сбогом!

Последната картина-образ, който отнасям от това лишено от време място е измъчения образ на моя любим двуличен Директор, Великият вълшебник на двадесети век, Албус Дъмбълдор.



§§§§§§§


Леко открехвам клепачи, за да се ориентирам къде и, най-вече, кога съм се върнал в тленното си тяло. Над мен се носи голямото брадясало и мръсно лице на нашия Хагрид. Плаче. Днес всички плачат. Но аз ще се смея. Последен.

Полувеликанът, тази трогателно нежна душа, полага неподвижното ми и отпуснато тяло върху свежата трева и с треперещи пръсти посяга да отмахне от челото ми непослушен кичур от порасналата внезапно коса. Тогава рязко отварям очи и му смигам. Горкият, толкова се стресна, че чак се изтърси по четирибуквието си. Отваря и затваря уста като голяма риба и нито може да говори, нито дъх да си поеме.

Това се оказа в голяма помощ за мен, защото никой, освен него не забелязва, че героят е жив и здрав. През това време тънката фигура на моя враг се извисява между нас и сградата на училището Хогуортс. Извисява се и гласът му, който присмехулно съобщава на невидима за мен публика, че всички защитници трябва да се предадат, защото Героят, т.е. моя милост, е мъртъв, а той, Волдемор, е жив и по-силен отвсякога.

Отнякъде притичва Невил, добрият стар Невил, мръсен, раздърпан, без пръчица, но с Разпределителната шапка в ръка. Нагини, змията на Волдемор се плъзва към моя приятел, никакъв бляскав купол не я огражда. Както се надявах, Невил бърка в шапката и измъква блестящото сребърно острие на меча на Грифиндор. Преди червените очи на Волдемор да успеят да осъзнаят какво държи младият вълшебник, мечът описва свистяща дъга и главата на змията се претъркулва отрязана в краката на своя стопанин.

Отчаян вик се изтръгва от уродливия магьосник и моментална Авада литва към Невил. Той действа на автомат и поставя лъскавото острие между себе си и летящия към него зелен смъртоносен лъч. За изненада на всички, и моя също, лъчът се отразява и се забива в стоящия отстрани Смъртожаден, който се свлича като парцалена кукла на тревата до мен.

Вниманието на всички е съсредоточено върху двамата настоящи противници – Тъмният лорд и Резервният герой от Пророчеството. Използвам момента и грабвам с мълниеносно движение вълшебната пръчица на убития Смъртожаден. Ръката ми се затопля, значи ми пасва достатъчно. Повече не ми и трябва.

Волдемор започва да произнася и рисува с пръчицата, която държи, моята Старша пръчица, втора Авада Кедавра.

-То-ом! – прекъсвам го с призивен глас аз.

Високият, гологлав вълшебник рязко спира и обръща към мен змийското си лице, украсено с ярко червени очи.

-Ти си жив? – гневи се той – Защо си жив, защо пак си жив?

-То-о-ом – провлачвам аз, докато се изправям срещу него и осъзнавам гробната тишина, паднала върху полето на боя.
Всички индивидуални битки са прекратени, участниците са се обърнали към нас. С периферното си зрение проследявам, че една единствена двойка продължава да си разменя заклинания – Моли Уизли разярено напада невменяемо хилещата се Белатрикс Лестрейндж –
но вниманието ми е приковано към скелетоподобната фигура пред мен.
– Нали знаеш как ме наричат: «Момчето-което-оживя». Безсмъртен съм, не го ли очакваше?

-Сега, Потър! – вика моя враг разярен - Сега ще проверим това. Авада Кедавра!

Преценявам точният момент да започна моето противостоящо заклинание – трябва да приключи миг преди неговото. Успявам.

-Експелиармус! – чуждата пръчица трепти в ръката ми, но изпълнява прилежно исканото от нея.

Старшата пръчица, със светещо зелено връхче, излита от ръката на смаяния Волдемор, завърта се на сто и осемдесет градуса и изстрелва Третото непростително в посока на изненадания Тъмен лорд. Заклинанието го уцелва между червените, смаяни очи, едновременно с последния му вик:

-Не-е-е-е!...

Всички застиват като каменни скулптори с вперени в тъмната купчина в краката ми очи. Постепенно купчината се спихва, черният плат се нагъва и спада, кърваво черни петна избиват и намокрят грубата тъкан. Това е. Няма го. Най-накрая отиде там, където е заслужил – разделен на части и никога повече цялостна личност.
Хоркруксът, който отпратих към последното му приключение, може би единствен от седемте, създадени някога от Томас Марволо Ридъл, Тъмният лорд, наречен Волдемор, се отправи към Рая. Само тази негова част изчисти своята карма покрай мен, Хари Потър, и ще има своя покой, докато другите седем части не веднъж, не сто, а много повече пъти минат през живота и дочакат своето просветление.

Сбогом, Том, беше недостоен противник.



§§§§§§§§§§§



Тишината изведнъж бива пронизана от висок женски писък и две млади тела се мятат върху мен. Едва се задържам прав, толкова устремно ме награбват – Джини и моята вярна приятелка Хърмаяни. Прегръщам ги с две ръце и ги притискам към себе си. И двете реват на глас от облекчение, че моята битка е спечелена, а аз съм останал жив.

Аз също съм доволен от факта, че всичко свърши и сега, като победител ще бера своята награда. Ще има доста изненадани покрай мен, но дано обидата от моите решения не повлияе на отношенията ми с най-близките приятели.

Свалям ръцете на двете момичета от врата си и леко ги избутвам напред, за да ги виждам. И двете за рошави, покрити с мръсотия, мантиите им са на петна от кръв и кал и на някои места – прокъсани. Водили са сериозни сражения, за щастие, без особени наранявания.

Оглеждам хората наоколо. Пристигналите с Волдемор Смъртожадни са обезоръжени и лежат в краката на заплашително насочените към тях вълшебни пръчки на аврори и други хора – от Ордена и някои родители, дошли да защитят децата си. Съучениците ми и другите млади вълшебници са се скупчили на туфи, прегръщат се мълчаливо, само се тупат по раменете и се усмихват изтощено от неравното противостояние. Синовете Уизли – Рон, Пърси и Чарли са прегърнали майка си, а отзад лежи убитата Бела. Недалеч лежи изпруженото тяло на мъртвия близнак Фред, а над него, забил глава в гърдите на брат си, съкрушено плаче Джордж, другия близнак. Загубата е тежка и невъзвратима за семейство Уизли, но времето ще притъпи болката. Може би, някога, след няколко години, ще могат да произнасят името на Фред без мъката да ги задуши, а сълзите да намокрят очите и сърцето.

Но Джини е тук, пред мен, чака моите по-нататъшни действия. Очевидно, усеща, че има някаква промяна в подредбата.

Проблемът е, че откак се върнах от отвъдното, не чувствам нищо специално към нея. Поне нищо такова, каквото беше преди – няма трепване под лъжичката като я погледна, няма тежест в корема, няма вълна на възбуда пред женствената й фигурка. Все едно, с хоркрукса си е отишла и онази негова част, която обичаше момичето с огнените коси.

-Хари – шепти тя – има ли нещо?

-Няма нищо, Джини, всичко е наред. – отговарям аз, но самият аз не съм убеден в думите си. – Трябва да се успокоим, да погребем мъртвите, да отмине мъката, тогава ще говорим. Иди сега при своите.

Преди тя щеше да протестира, да настоява за обяснение, сега ме гледа спокойно в очите, никакво вълнение, освен облекчението да ме види жив, няма в този ясен поглед.

Нищо не трепва в мен. Тя се врътва, огнената й коса прави пълен кръг и тя е вече далеч от мен, отнесла със себе си тихата печал на нещо несбъднато, за нещо, което никога не е било твое, но някой друг е искал да го вземеш.

Тогава разбирам – хоркруксът. Той е бил виновен за резкия ми интерес към момичето Джиневра, очевидно Томас я е харесал още тогава, когато чрез дневникът, обладаваше душата й. Помня колко отдадена на оная частица беше сестричката на Рон. Тогава беше единственото време, когато не ме е гледала в захлас, не се е държала възбудено срамежливо и неудържимо в същото време, когато съм бил пред очите й.

Когато унищожих дневника, пробождайки го със зъба на василиска, аз я лиших от най-близкия й „човек” – нейният верен приятел Том, с когото споделяше всичко, и най-съкровените си момически мечти. Тогава се е активирал, без да усетя нито кога, нито как другият хоркрукс, този в белега ми. Той бе привлечен от дребното червенокосо момиче, а аз в същото време я чувствах като сестра. Тя също, по някое време, престана да се интерисува от моята личност повече от обичайното и излизаше с други момчета от Грифиндор, а и от Рейвънкло я смятаха за жестока мадама.

Но хоркруксът пое инициативата и я е придърпал към себе си. Сега, когато в мен нямаше никой друг, освен мен – Том, нейната звезда си беше отишъл, интересът й към мен се беше стопил и това пролича по начина, по който равнодушно ме игнорира и отиде при своите близки.

Всичко това ми мина през ума за кратките секунди, през които се отдалечи от мен.

Тогава погледнах към другото момиче отпред – Хърмаяни.

Тя ме гледа със светнали от радост очи и усмивка, която грее като слънце върху лицето й.

-Хари, Хари ти победи, ти си жив, ти се върна при мен – изпуска се тя, а думите й ми докарват жарко присвиване в областта на стомаха.

-Хърмаяни, мила, всичко дължа само на теб. Ти си всичко, от което имах нужда. От което имам нужда. – не се решавам да продължа нататък, защото силните чувства затискат гърлото ми и не мога да преглътна.

Тя пристъпя към мен, аз се хвърлям към нея и я грабвам в прегръдките си. Най-накрая, няма нищо и никой между мен и нея. Роналд, моят пръв ученически приятел ще ми се разсърди завинаги, но какво значение има неговото недоволство пред огромното щастие да бъда най-накрая цялостен с нея. Да я гледам всеки ден, всеки час, всяка минута. Да се възхищавам на огромната й жажда за знания, да й помагам да удовлетворява и най-малкото си любопитство – цел, достойно запълваща един живот.

Рон, Моли и Джини поглеждат към застиналата ни прегръдка и огромна печал изпълва очите им. Какво да сторя, трябва най-сетне и аз да получа награда, която аз съм избрал, без да изпълнявам някакъв имагинерен дълг към обществото. Не виждам защо трябва да се отказвам от лично щастие, споделено с най-желаното момиче на света и да направя поне трима души – себе си, Хърмаяни и Рон – нещастни и неудовлетворени.

Поглеждам моята Прекрасна лейди в очите и заедно апарираме от Хогуортс, мястото на битката и смъртта.

Време е и за мен животът да започне, пък може някой и да е нещастен от моя избор. В края на краищата, родът Потър достатъчно кръв пусна за победата, време е да се погрижа силата на рода да се възроди.

Имам своите лични, егоистични задължения и няма да позволя на никаква криво разбрана съвест или натрапено чувство за дълг да ме спре.



Край.


@темы: Хари Потър

00:05 

Из сочинениях учеников и студентов.

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

1. Суперженщины отличаются плиткоумием и безполовостью.

2. Гоголь страдал тройнственостью: одной ногой он стоял в прошлом, второй – в будущем, а между ногами стояла страшная действительность. (сочинение выпускницей)

3. Болгарская армия состоялась преимущественно из лошадей. (сочинение ученика)

4. После захвата власти, население Италии удвоилось, благодаря личним заслугам Муссолини. (кандидатстуденческая работа)

5. Мандат Президента республики семь лет, а после три года – снова на треть. Разница между царя и президента та, что царь является сыном своего отца, а президент – нет. В 1875 года только мужчины умели влезать в урну. Сегодня, чтобы быть Избирателем, должен быть двуполовым. (...обязан принадлежать к обоим полам).

6. В 19-ом веке стало модным быть миссионером. Несчастные миссионеры, которые отправлялись в Китай, всегда возвращались обезглавленными.

7. В прошлом корабли были деревянными, а мужчины – железными. Сейчас кораби железные, а мужчины – деревяшками.

8. Тот, кто смеется последным, смеется как сумасшедшим.

9. Первое кругосветское путешествие совершил Магеллан. К сожалению, его убил экипаж на Филиппинах. Тем не менее, у него сохранились самые лучшие воспоминания с того путешествия.

10. В заполярных областях есть мало флоры, только несколко фауны, но они дикие. Среди живых существах упоминаю лишайники, пингвины и иследователей. Последним иногда так холодно, что принуждаются мить руки в перчатках.

11. Крестоносцы, уходя, брали портреты своей жены и детей. Возвращаясь домой, они немели от радости, находя столько новых ребятишек вокруг верной супруги.

12. Наполеон был диктатором, потому что умел диктовать несколько письм одновременно. Он ненавидел англичан – не смог простить им за то, что заставили его умереть в обятия Святой Елены.

13. Галилей сумел развертеть Землю, но чтобы заставить его остановить это вращение, Церковь подвернула его пыткам.

14. Существуют три типа тел – твердые, жидкие и грациозные. Под действием теплоты тела разширяются. Например – дни летом удлинняются.

15. Гравитация была обнаружена Нютоном. Действует осенью, когда падают листья.

16. Искусственное оплодотворение, когда ветеринар заменяет быка.

17. Среди летающие млекопитающие упоминаю летучие мыши и стюардессы.

18. Секс как игра в бридж – если партнер никудышный, вам нужна хорошая рука.

19. Мужчину надо знать три вещи – свое имя, имя подружки, телефонный номер подружки. Все остальное написано в книгах.

20. Круг является кольцевой линии, закрытой и без углов, чтобы не замечалось откуда она начинается.

21. Худшее, что может произойти у двух точек, не лежать на одной прямой.

22. Луна объетаема, потому что на ней кто то светит.


@темы: юмор, наука

00:53 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

@темы: Здрач

00:57 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

@темы: Здрач

00:59 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.

@темы: Здрач

01:00 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.


@темы: Здрач

01:02 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.


@темы: Здрач

01:49 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
5
ЕТЕР, ВАКУУМ И ТЕОРИЯ НА СТРУНИТЕ – ЗАБРАВЕНИ И НАЙ-НОВИ ТЕОРИИ



Валентина Танева Танева-Тончева


Департамент по приложна физика, Технически университет,
Резюме: Настоящата работа проследява еволюцията на идеята за етера като субстанция, запълваща пространството. Прави се паралел между етера и елементи от Теорията на струните и Стандартния модел.



1. Развитие на идеята за светоносния етер.


През 1618 година Рене Декарт, на базата на наблюдението, че светлината преминава през пространства, незапълнени с материя, изсказва хипотезата за съществуването на среда, разположена между телата и частиците на веществото. Той приписва на тази среда определени механични свойства – тя е с дискретна структура, а отделните нейни частици са в плътен контакт една с друга. Рене Декарт нарича тази среда Светоносен етер. Така в природата, според него, празни пространства няма.

Взаимодействията между телата от разстояние се предават от етера, а движението на телата са резултат от движението на етерните частици.

Остава открит и неизяснен единствено въпросът – какво е етерът. Материя ли е и ако е, защо не може да се открие видът й? Какво представляват частиците на етера, от какво са изградени, могат ли да бъдат наблюдавани и изучени?
През 19 век етерът е много популярна, но вече обогатена идея – етерът е няколко вида, всеки с отделно предназначение – механичен, електромагнитен. Фарадей въвежда представата за силовите линии – електрични, магнитни, гравитационни – изпълващи пространството между частиците и между телата. Може би това е eтерът?

Тогава за пръв път се чува понятието поле. Полето е нов вид материя, която не е изградена от вещество – молекули или атоми, но може да предава взаимодействията от разстояние. Дефинират се електрични, магнитни и гравитационни полета.

Максуел, в своята Теория на електромагнетизма, не се отказва от идеята за етера. Според него Електродинамиката е Механика на етера. Според него, отправна система, свързана с етера, става абсолютен критерий за състоянието на покой – Абсолютна отправна система. Спрямо такава система се определя и скоростта на светлината, измерена от Рьомер още през 1676 г. въз основа на наблюдения върху спътниците на Юпитер.

Неоспоримо остава твърдението, че ако има етер, той би се издавал по някакъв начин. В края на 19 век разработването на различни механични, в това число и хидродинамични, модели на етера достига своя апогей. Популярни стават както твърде специализираните теоретични разработки, така също и различни, чисто качествени разсъждения. Концепцията за етера е толкова популярна, че дори експерименти, които я оборват ( като експериментът на Майкелсон-Морли), са се поставяли с цел да се изяви най-добрия от съществуващите модели, например – да се проясни въпросът за „ увличането на етера” от материалните тела, в частност от Земята.

През 1904 г. Д. И. Менделеев издадава своя труд „Опит за химическа концепция на световния етер”, в който представя своите изследвания на силно разредени газове. Щом етерът, запълващ междупланетното пространство, е средата, пренасяща светлината, топлината и гравитацията, при разреждането на газовете е възможно да се докаже съществуването на споменатата субстанция, тъй като тогава свойствата на обикновените вещества вече няма да припокриват свойствата на етера.

В началото на 20 век Пуанкаре прави предположението, че електромагнитния етер е принципно неоткриваем, а механиката трябва така да се коригира, че да обезпечи тази неоткриваемост!!! (пълна реализация на Принципа на относителността). След него Айнщайн през 1905г., при окончателното формулиране на СТО приема, че съществуването на етера теоретично е недоказуемо, тъй като няма физически начини да се открие разлика между теорията, включваща в разглежданията си етера, от тази без него.

Години по-късно, след създаването на ОТО, Айнщайн изненадващо ще напише:


"... в теоpетичната физика не можем да минем без етеpа, т.е. континуума, надарен с физически свойства, тъй като Общата теоpия на относителността ... изключва близкодействието; всяка теоpия за близкодействието пpедполага наличие на непpекъснати полета, а следователно, и съществуванието на "етеp". (Айнщайн А. «За етера»: 1924 г.)


Това възраждане на идеята за етера е свързано с влагането в нея на нов смисъл – става ясно, че гравитационното поле трябва да има свой носител, който Айнщайн нарича физически вакуум. Аналогично - електромагнитното поле също трябва да дължи свойствата си на определен носител, например свойството да поражда и пренася електромагнитните вълни.

Въпреки че с това си изказване Айнщайн фактически дава нов живот на идеята за етера, мнозинството физици от онова време предпочитат да не се връщат към изпразнения от съдържание термин. Още повече, че наблюденията и експериментите, проведени от поддръжниците на идеята за „светоносния етер”, не са внасяли нищо ново и по-различно в теорията.

Нещо повече – употребата на думата „етер” в сериозни научни трудове става ерес.



2. Модели на вакуума, или как да избегнем употребата на думата „етер”.



2.1 Физически вакум


Първият опит да се замени терминът „етер” с друг е направен след установяване на факта, че математическите модели, свързани със СТО на Айнщайн, включващи или пренебрегващи наличието на етер в разглежданията си, не се отличават. Поставя се въпроса кой е носителят на гравитационните взаимодействия? По късно наричат този носител с термина „Физически вакуум и той означава напълно лишено от вещество пространство. Но, в новосъздадената Квантова теория на полето се утвърждава, че в съгласие с Принципа за неопределеността, във физическия вакуум постоянно се раждат и изчезват виртуални частици, наблюдават се така наречените „нулеви колебания”. Тези твърдения се доказват и експериментално – например флуктуациите на атома, прояващи се в ефекта на Казимир и отместването на атомните нива на Ламб, се обясняват само след признаване на нулевите колебания на електромагнитното поле във физическия вакуум.

Квантовата теория на веществото и квантовата електродинамика, разработени в по-ново време, както и разбирането на това, че веществото се отличава от електромагнитното поле много по-малко, отколкото се е смятало по-рано, дават идеята телата да се разглеждат като възбудено състояние на електромагнитното поле.

В някои конкретни теории, физическият вакуум притежава нетривиални топологични свойства, а в други се въвеждат и няколко типа вакуум, различаващи се по плътността на енергията!!! Върху представата за съществуването на няколко типа вакуумни състояния се базира една от основните Инфлационни теории за Големия взрив.



2.2 Физическо поле


Според ОТО, физическият вакуум е абсолютно пуст. Тогава, възбуден атом, разположен в такава среда, ще е затворена система и не би могъл да излъчва. В действителност, ние наблюдаваме спонтанно излъчване. Изводът е, че абсолютно празно пространство няма и не би могло да съществува. С каква субстанция тогава е запълнено то?

Избягвайки термина „етер”, отговоряме – със съвкупност от полета. Така идва новата разновидност в терминологията – „физическо поле”.

Със задачата да се развие идеята за пространство, запълнено от полева форма на материята, се заема Пол Дирак. През 1928г. той представя теория, централно място в която заема Уравнението на Дирак - релативистки-инвариантно уравнение за движението на биспинорно класическо поле на електрона, приложимо и за описанието на други точкови фермиони.
Характерна особеност на Уравнението на Дирак е наличието на такива негови решения, на които съответстват отрицателни стойности на енергията и отрицателна маса. В квантовата теория на полето състоянието на частица с отрицателна енергия се интерпретира като състояние на античастица, притежаваща положителна енергия, но противоположен заряд. Уравнението на Дирак дава състоянието на електрон с две възможности за спина, +1/2 и -1/2 и на антиелектрон със същите стойности на спина. Такава частица действително бива открита през 1932 г. от К. Андерсън и е наречена „позитрон”. Преходът на електрона от състояние с отрицателна в състояние с положителна енергия или обратно се интерпретира като процес на образуване на двойка електрон-позитрон и „анихилация”, съответно. На вакуума се гледа не като на „празно пространство”, а като на „океан”, пълен с виртуални частици.

За да се опише взаимодействието на квантовото електронно поле с квантовото електромагнитно поле е нужна нова теория, наречена „Квантова електродинамика”.

2.3 Поле на Хигс.
Теория на Вайнберг-Салам – Стандартен модел.


Периодичната система на елементите, създадена от Менделеев, подрежда и групира по един логичен начин химичните елементи според техните химични и физични свойства. По подобен начин, когато броят на елементарните частици става твърде голям, възниква идеята за тяхната подредба и групиране, а също така – и за обединяване теориите на взаимодействията в природата, издигната за пръв път от Алберт Айнщайн. Той нарича това обединение Единна теория на полето, а днес някои я наричат Теория на всичко. Първата теоретична конструкция във Физиката на елементарните частици, описваща електромагнитното, слабото и силното взаимодействие между всички частици, без да включва гравитационните взаимодействия, се нарича Стандартен модел.

Стандартния модел включва следните предположения:
- веществото се състои от 12 фундаментални частици - фермиони: 6 лептона (електрон, мюон, тау-лептон и три вида неутрино ) и 6 кварка (u, d, s, c, b, t), които могат да се обединят в три поколения фермиони.

- кварките участват в силни, слаби и електромагнитни взаимодействия; заредените лептони (електрон, мюон, тау-лептон) – в слаби и електромагнитни взаимодействия; неутрината – само в слаби взаимодействия.

- всичките три типа взаимодействия възникват като следствие от постулата, че нашата Вселена е симетрична по отношение на трите типа калибровъчни преобразования. Частиците - носители са: глюон за силното взаимодействие ( група със симетрия SU(3)); 3 тежки калибровъчни бозона - W+, W, Z0 за слабото

взаимодействие (група със симетрия SU(2)); един фотон за електромагнитното взаимодействие (група със симетрия U(1)).

- За разлика от електромагнитното и силното взаимодействие, слабото може да смесва фермиони от различни поколения, което води до нестабилност на всички частици, освен на най-леките, и до такива ефекти като нарушение на СР-инвариантността и неутринните осцилации.


Основно препятствие за развитието на теорията на електрослабото взаимодействие е фактът, че W и
Z бозоните имат маса в покой, докато фотонът няма такава. Според Калибровъчната теория бозоните не бива да притежават маса, също както и фотонът. Единно обяснение на това противоречие между теория и експеримент дава Механизмът на Хигс, който въвежда нова частица, отговаряща за нарушението на симетрията и придаваща маса на W- и Z-бозоните. Тази частица - носител на полето на Хигс бива наречена Бозон на Хигс. От теорията следва също, че това поле може да съществува в няколко енергетични състояния, като основното състояние, съответстващо на физическия вакуум, е изродено, а вакуумът може да се разглежда като «море от енергия», от взаимодействието с което елементарните частици придобиват маса.

Стандартният модел също има съществен недостатък – добро съвпадение на електромагнитното, слабото и силното взаимодействие има само при големи разстояния и големи енергии – над 100 ГеV. При много малки разстояния и ниски енергии обаче, тези взаимодействия са близки, но не съвпадат напълно.

До 2006 г., единствената предсказана от Стандартния модел, но неоткрита експериментално частица, е бозонът на Хигс. Очаква се от експериментите на Големия адронен колайдер да получим потвърждение за нейното съществуване. Очакват се също съобщения за регистриране на нови, неизвестни частици, на хипотетичния магнитен монопол на Пол Дирак и на множество отклонения от Стандартния модел.

3. Теория на струните.


Друг проблем при създаването на Единната теория на полето или на Теорията на всичко е гравитационното взаимодействие. За да се напише Единна теория на полето, която да обединява четирите известни в природата взаимодействия, включително гравитационното, за разстояния от порядъка на Планковата дължина 10-35 m е необходимо да се отчитат ефектите на квантовата гравитация, защото тя вече няма да е

слаба в сравнение с другите взаимодействия. По исторически съображения, тази теория е наречена Теория на струните и съчетава в себе си идеите на Квантовата механика и на Теорията на относителността.

Според Теорията на струните всички елементарни частици и техните фундаментални свойства възникват в резултат на колебанията и взаимодействията на ултрамикроскопични квантови струни с размери от порядъка на Планковата дължина 10-35 m. Фундаментален параметър на квантовата, както и на обикновената струна, е нейната

еластичност. Еластичността ще се стреми да свие струната до по-малък размер, на което ще се противопоставя основният принцип в квантовата механика – Принципа за неопределеността на Хайзенберг . Така се създава баланс между двете противоположи въздействия и квантовата струна трепти. Спектърът на квантовите струни съдържа само определени честоти ( квантови амплитуди ). Колкото по-голяма е честотата, толкова по-голяма енергия е натрупана в това колебание и в съответствие с формулата Е = mc2 , толкова по-голяма ще е масата на частицата.

Благодарение на наличието на размер на квантовата струна се избягва проблема с ултравиолетовата разходимост в квантовата теория и процедурата за пренормировка престава да е математически трик, а придобива физически смисъл. Действително, в квантовата теория възникването на безкрайно големи стойности на амплитудата при плътно сближаване на частиците, така наречения «квантов кипеж», в теорията на струните се избягва, защото близко разположените струни се сливат в една струна.


Непротиворечиви и самосъгласувани квантови теории на струните са възможни само в пространство с голяма размерност ( по-голяма от 4, като се вземе предвид и времето). Поради което, във физиката на струните стои открит въпросът за размерността на Пространство-времето.

Предполага се, че по-висшите размерности ще се проявят при взаимодействията между елементарните частици при много високи енергии.

След 1970г. Струнните теории, основани на формулите на Габриел Венециано за адронните струни, стават реализуеми за размерности, по-големи от 4, но всички те предсказват съществуване на частица, наречена тахион. Скоростта на тахиона превишава скоростта на светлината във вакуум, но това противоречи на закона за причинността, който се нарушава в микросвета. Решаването на въпроса с тахиона е предмет на Принципа за отстраняване на аномалиите в Теорията на струните.

Теорията, която обяснява фундаменталните взаимодействия, наречена Бозонна теория, се базира на процедурата на Поляков за квантуване на действието, според която струната може да вибрира по различен начин и всеки начин съответства на отделна елементарна частица. Масата на частицата се определя от своеобразната «нота» ( тон ), която се извлича от струната, т. е., струната може да има «спектър» на масите.

Първоначалните модели включват два типа струни – отворени ( имащи два свободни края) и затворени – с несвободни краища (бримки). Двата типа струни се държат по различен начин и генерират различни спектри.

Теорията на Бозонните струни има фундаментални несъвършенства, освен че е валидна единствено само за бозоните – т.е. тя обяснява само съществуващите взаимодействия. Изследванията за това, как да се включат и фермионите в спектъра на теорията на струните, е довело до понятието Суперсиметрия – теория за взаимовръзката между бозони и фермиони – между сили и материя.


4

. Суперструнна революция.


Във физиката под симетрия се разбира независимостта на физичните закони от избора на начален момент и отправно място.

Суперсиметрията е теория, която обединява не само съществуващите взаимодействия в природата, но и техните материални носители. Струните в тази нова теория се наричат суперструни. Математичният апарат, използван за описване на симетрията между взаимодействията и частиците е известен като теория на групите. Възможите непротиворечиви теории на суперструните са основани на групи на симетрия, обозначавани като SO(32) ( група на въртене в 32-мерното вътрешно пространство) и Е8 хЕ8 хЕ88 – е най-голямата група, наречена „изключителна” група на Ли - New Scientist, 30 May 1985, p. 26 ).

В средата на 80-те години се доказва, че суперсиметрията, която е централно звено в теорията на струните, може да се включи в разглежданията не по един, а по пет различни начина. Това води до пет различни Суперструнни теории. В хода на развитието на Супеструнната революция тези теории се оказват тясно свързани, като се явяват гранични случаи на една единна 11-мерна фундаментална М-теория. Всичките пет суперструнни теории са свързани помежду си с преобразования, наречени дуалности. Ако две теории са дуални, всяко явление или качество в едната за някакъв граничен случай, има свой аналог в другата като има своеобразен „речник” за преход от едната теория на другата. Дуалностите свързат и величини, които се считат за различни или взаимоизключващи се. По такъв начин, струните могат да премахнат разликата между голямото и малкото, между силното и слабото.

Най-интересното и интригуващо предсказание на Теорията на струните е явлението Многомерна Вселена. Според Бозонната теория измеренията трябва да са 26. В суперструнните теории те са 11. Времето има 1 измерение, плюс 10 пространствени: 3 тройки, едната от които е с дълги оси (x, y, z), а другите две тройки са в компактифицирано състояние, плюс още 1 пространствено измерение (което се появява още в теорията на Калуца-Клайн по времето, когато Айнщайн предполага, че Вселената е четиримерно пространство-време!).

Тъй като, според СТО ние живеем в четиримерно пространство-време, остава открит въпросът защо допълнителните измерения се оказват навити и ненаблюдаеми. В Теорията на струните има два механизма за обяснение на това явление:

- Първият е Компактификацията на допълнителните 6 или 7 измерения – те се навиват сами върху себе си до толкова малки размери, че стават неоткриваеми за експеримента. Шест мерното разлагане на моделите на компактифицираните измерения се постига с помощта на Пространствата на Калаби-Яу, описвани от групата Е6 , която се получава като следствие от Е8 хЕ8 - теорията на супеструните. В тази теория не е нужна пренормировка на параметрите за съвпадение с експеримента, а цялата нискоенергетична физика напълно се определя от свойствата на изкривеното 6-мерно пространство. Съществуват огромен брой възможни пространства на Калаби-Яу, някои от които водят до Стандартния модел.

- Вторият начин е Локализацията. При него допълнителните измерения не са така малки, а всички частици са „сенки” на многомерни обекти, локализирани върху четиримерния лист на нашата Вселена. Този четиримерен лист наричаме Брана и ние живеем върху него. Тъй като цялата ни техника е съставена от частици, които не могат да напуснат листа, няма как да погледнем на Вселената отвън.

Единствената възможност да открием присъствието на допълнителните измерения е Гравитацията, защото тя, явявайки се изкривяване на пространство-времето (съгласно СТО), не е локализирана върху Браната. Поради това, ако в наблюдавания свят осъществим експеримент, свързан с внезапно изчезване на енергия и импулс, това ще е доказателство, че дадена частица е напуснала Вселената, в която съществуваме.

След 2000 година се търси начин да се сведе 10-мерната Супеструнна теория към 4-мерната ефективна Теория на полето. Обаче, всеки от вариантите за редукция поражда свой 4-мерен свят, който може да прилича, а може и да не прилича на нашия. Съвкупността от възможните реализации на нискоенергетичен свят от изходната Суперструнна теория се нарича Теория на ландшафта. Броят на вариантите е наистина огромен: минимум 10100, но най-вероятно – около 10500, но не е изключено и по-голямо число - 101000.


5. Струнна Космология.


Най-новият раздел в теоретичната физика, Струнната Космология, занимаващ се с приложението на Теорията на струните за решаване на проблеми, възникнали по-рано в космологичната теория, е известен като Инфлационен модел на Вселената, в който тя е длъжна да има минимално допустима маса. Изводите на Струнната Космология променят представите ни за структурата на Вселената непосредствено в момента на Големия взрив, за който Стандартният модел дава нулев размер. Струнната теория отменя фундаменталния принцип за геометрията на Пространство-времето, освен за големи мащаби и слаби взаимодействия.

Въпреки че арената на действието в Теорията на струните е недостъпна за пряко експериментиране, редица косвени предсказания могат да се проверят опитно. Големият Адронен Колайдер би могъл да даде отговори на редица въпроси, да открие някои нови частици. Експерименти по изучаване на гравитационното взаимодействие на разстояния от порядъка на 10-5 - 10-6 m, търсенето на отклонения от закона за всеобщото привличане, на гравитона - частицата-носител на гравитационните взаимодействия и на микроскопични черни дупки ще даде ключов аргумент в полза на Суперсиметрията.

Някои варианти на Теорията на струните водят и до астрофизически предсказания. Суперструните ( космическите струни), D-струните или други струнни обекти, разтеглени до междугалактически размери, притежават силно гравитационно поле и могат да играят роля на Гравитационни лещи. Движещи се струни трябва да създават гравитационни вълни, които биха могли да бъдат открити както в експерименти от типа на LIGO ( Лазерна интерферометрична гравитационна обсерватория) и VIRGO (???), така и в известна нерегулярност на Реликтовото лъчение.

Друго интересно предсказание на Суперструнната теория е съществуването на Тъмна материя, която може да се открие само по изключително слабото взаимодействие с обикновената материя. Експерименталното доказателство за съществуването на тъмната материя ще обясни така наречената скрита маса във Вселената.

Теоретичната физика в наши дни се е усложнила до такава степен, че някои учени я наричат, с право, Математика. Струнната теория въвежда нови класове елементарни частици – партньори на известните ни, наречени суперпартньори , в опитите си да обясни природата на материята и взаимодействията. Въвеждат се многомерни пространства, решава се задачата за пробив на пространство-времевата тъкан.

Но! Няма теория, която да отговори на въпроса какво изгражда тази тъкан. Дали, все пак, да не се върнем към старото и така удобно понятие „етер”, вместо да измисляме все нови и нови думи от страх да не ни обвинят в научна ерес? Напоследък все по-често се изказва предположението, че включването на Антропоморфния принцип – т.е., че човекът съществува в такава Вселена, защото само в нея той може да съществува – ще е истински прогрес в Теорията.


ЛИТЕРАТУРА:

1. Грин, М., Теории суперструн в реальном мире, Успехи физических наук, 1986, декабрь, Том 150, № 4

2. Поляков, А. Калибровочные поля и струны. - М.: ИТФ, 1995. - 300 с
Chalmers, Matthew. Stringscape // Physics World. - 2007. -Т. 20. - № 9.

3. Грин, Брайан. Элегантная Вселенная. М.: Едиториал УРСС, 2007.

4. Грин М., Шварц Дж., Виттен Э. Теория суперструн. - М.: Мир, 1990. — Т.1,2.

5. Маршаков, А. В., Теория струн или теория поля? – Успехи физических наук, 2002, сентябрь, Том 172, № 9






@темы: наука

02:04 

житни кръгове

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.
АНИМАЛИСТИЧНИ


@темы: наука

02:05 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.


@темы: наука

02:06 

kraa
У экзамена два этапа - официальный и религиозный.


@темы: наука

суперструны, супергравитация

главная